Първичен инстинкт

Ник го последва и остана зад раздрънкания кадилак през целия път към Марин. Когато двучленният им конвой наближи Сан Рафаел, Гюс Моран зави и пое по разклонението за Голдън Гейт Бридж и Сан Франциско, нареди се заедно с останалите коли на опашката за моста. Ник понечи да го последва, когато погледът му се спря на една зелена табела: Ричмънд, Олбани, Бъркли.

Той импулсивно зави надясно към Бъркли и кампуса на най-реномирания университет в Калифорния, който бе посещавала Катерин Трамел. Възможно беше, но само възможно да се открие нещо от академичното й минало. Нищо чудно да има и информация за Лиза Оберман, студентката, която някога така измъчила Катерин.

Пътят от Сан Рафаел към Бъркли не е лишен от природни забележителности. От моста Ричмънд — Сан Рафаел се открива величествена гледка към залива Сан Пабло вляво и безбрежната синева на залива Сан Франциско вдясно. Ако от моста се погледне към Сан Рафаел, се вижда великолепната местност по течението на канала с къщите на милионерите, но и, съвсем не на място, непристъпните стени на затвора Сан Куентин, отделен от скъпите домове, магазини и кейове със санитарния кордон на междущатско шосе номер 580. Ник отдавна беше престанал да брои колко хора е пратил в затвора Сан Куентин, но си спомни, че женското крило дълги години е подслонявало Хейзъл Добкинс.

Забележителностите свършиха с вълнолома Шеврон. После Ник прекоси градовете-спални Ричмънд и Олбани, остави зад себе си Колодрума и Голдън Гейт Фийлдс и пое по Юнивърсити Авеню, разклонението, което води към университетския град.

В някои части на града Бъркли времето сякаш беше спряло към края на шестдесетте години. По улиците се влачеха хипита, облечени в гащеризони и батикови тениски, стените бяха покрити с останки от плакати и манифести, които настояваха за безплатно здравеопазване, грижа за бездомните и критикуваха американската външна политика в Централна Америка, в Африка и Близкия изток. Бъркли беше решен да остане самотен пост на радикализма в САЩ, макар че всичко това изглеждаше твърде архаично. Повечето хипита явно бяха прехвърлили петдесетте и Ник ясно си представи как тези посивели ветерани на контракултурата се събират, за да изпушат една цигара марихуана и да си спомнят славните времена от Пипълс Парк, Похода към Вашингтон и Деня на гнева, също като ветерани от войната.

Той паркира в Банкрофт и се отправи към кампуса. Тук нещата бяха по-различни. Повечето студенти бяха заети главно със следването си. Озовали се благополучно в този голям университет, те старателно се трудеха за добри оценки и още отсега си правеха сметки за високоплатени длъжности. Модата на работните комбинезони и батиковите блузки тук вече беше отминала, студентите се обличаха чисто и спретнато.

Спроул Пласа предлагаше обичайната колекция от ексцентрици и скитници, но и те всъщност бяха вече твърде стари, за да минат за колежани. Истинските студенти поглеждаха заинтригувано плакатите с Исус и момчето, което с пълно гърло пееше песни на Франк Синатра, и отминаваха забързани за семинара си по икономика.

В кампуса беше приятно и спокойно. Високи евкалипти засенчваха дългите алеи, Ник повървя с удоволствие по тях, оглеждайки благосклонно хубавите студентки. Попита една от тях за пътя и получи желаната информация плюс очарователна усмивка в добавка. Ако имаше време и настроение, той би поканил момичето на чаша кафе, но сега го чакаше работа.

Дуайнъл Хол, както узна, беше главната административна сграда с регистъра на всички студенти. Той показа полицейската си карта и служителката — млада жена на около двадесет години, работеща студентка по всяка вероятност — включи един компютър.

— Нуждая се от информация за една бивша студентка — обясни Ник. — Лиза Оберман.

— Имате ли годината? Документите са подредени, по години.

— Мисля, че е било някъде около 82-ра или 83-а година.

— Мислите? — натърти жената. Ник забеляза огромен учебник по биология, разгърнат до компютъра. Тя явно се дразнеше от това ченге, което й пречеше да учи. Все пак пръстите й затанцуваха по клавиатурата.

— Има няколко Оберман — обади се тя след малко. — Андреа К., Ендрю У… — очите й се плъзнаха по колоната от имена на екрана — Доналд М., Марк У… Съжалявам, няма Лиза Оберман. Сигурен ли сте за годината?

— Катерин Трамел каза, че е завършила през 83-а година и че тази Лиза Оберман е била тук по същото време.

— Как беше другото име?

— Трамел — отвърна Ник. — Катерин Трамел.

Тя вкара данните в компютъра и кимна, когато името на Катерин се появи на екрана.

— Имаме Трамел. Но не и Лиза Оберман.

Ник се обърка. Би могъл да се закълне, че Катерин не го лъжеше. Отвращението й при спомена за тази вманиачена Лиза Оберман беше твърде силно, твърде истинско, за да е симулирано. Защо да лъже за такова нещо? Както много други неща при Катерин Трамел и това нямаше никакъв смисъл.

— Трябва да има Лиза Оберман — настоя той. — Може ли да има някаква грешка?

Младата жена го погледна хладно.

— Само ако вие я правите.

— Благодаря — каза той. — Много благодаря.

— Няма защо — отвърна тя и отново се върна към учебника си.