Първичен инстинкт

Ник се наведе над нея и сложи ръце на раменете й, мачкайки ги със силните си пръсти. Тя потрепери от докосването му. Ръцете му се плъзнаха надолу, отвориха блузата й, погалиха нежно гърдите й.

— Аз не съм мъртъв — каза той.

Катерин се потърка в ръката му като котка.

— Моля те — прошепна, — моля те, прави любов с мен.

Единствената светлина в хола идваше от камината. Проливен студен дъжд, връхлитащ откъм океана, плющеше по покрития с шиндел покрив на къщата и обливаше прозорците. Любовта им беше страстна както преди, но без болка и лоши игри. Беше упоителната, хармонична любов между двама, които се обичат, а не дива схватка на еротични съперници.

Катерин се сгуши в ръцете му, доволна, но и обзета от меланхолията, която понякога идва след любовния акт заради връщането в реалния свят. Тя мълча дълго, после прошепна:

— За какво мислиш?

— Мислех… мислех, че не съм прав.

— Не си прав?

— За теб. За Рокси.

— Рокси?

Той я целуна леко по челото.

— Мисля си, че може би тя го е убила.

Катерин трепна.

— Да е убила Джони? Защо? За да ме засегне? Тя не би направила такова нещо. Тя ме обичаше. Тя никога не би ми направила нищо лошо, никога…

— Ревнуваше те от мен. Може да те е ревнувала и от Джони.

— Не — каза твърдо Катерин. — Това не беше в стила й. Тя никога не ревнуваше. Поне преди теб. Това я възбуждаше.

— Жалко, че не можем вече да я попитаме.

Катерин се обърна, главата й остана на рамото му, косите и се пръснаха по гърдите му.

— Не ми върви с жените…

Ник се подсмихна.

— И на мен. Поне досега.

Тя не обърна внимание на закачката му.

— Имаше едно момиче в колежа… веднъж спах с нея… — Катерин сложи ръка на устата си, като че искаше да си попречи да продължи.

— И какво се случи — попита Ник. — Какво направи тя? Неприятности ли имаше?

Тя поклати глава.

— Това момиче се побърка по мен. Непрекъснато ми правеше снимки. Боядиса си косите като моите. Обличаше се като мен. Непрекъснато ме преследваше. Лиза коя беше… Лиза Оберман — тя потръпна при спомена. — Беше ужасно…

Ник погали косите й.

— Нали каза, че няма да правиш признания?

Катерин го погледна в очите.

— Никога не съм го правила. Никога досега.

Когато се събуди, слънцето вече грееше в прозореца. Беше сам и името Лиза Оберман бръмчеше упорито из главата му като муха в буркан. Огледа се за някаква бележка от Катерин, но не откри нищо. Полежа съвсем тихо и се ослуша. Никакъв шум не идваше от къщата, само вълните се разбиваха неспирно в брега.

Той стана, облече ризата и панталона си и тръгна да я търси. Тя не беше в къщата, не беше и на верандата, бдяща над вълните. Лотусът стоеше на входната алея. Катерин трябваше да е някъде наблизо.

Спусна се по скалистата пътека към брега, но го намери пуст. Надзърна в малката плажна кабина, отдалечена на няколко крачки от линията на брега. Нямаше и следа от Катерин. Ник обаче беше сигурен, че ще се появи отнякъде. Въздъхна и се загледа в океана, обърнал лице към слънцето, отпочинал и доволен.

Внезапно някой го блъсна силно отзад.

Той реагира светкавично, преметна нападателя през раменете си, хвърли го на пясъка и притисна гръкляна му с коляно.

— Ник! — изкрещя Катерин. — Спри!

Просната на пясъка, тя се усмихваше уплашено.

Ник си отдъхна облекчен, че е било лоша шега, а не истинско нападение.

— Господи, колко си нервен — засмя се тя.

Макар и с неудоволствие, той трябваше да признае, че е права.

— Пак ли игрички?

Тя потърка глава в пясъка.

— Край на игричките. Игричките свършиха. Пусни ме.

Ник се отдръпна и й помогна да стане, изтупвайки пясъка от джинсите й. Катерин разтърси глава като куче, което се отърсва от вода. Изкачи се по брега и се отпусна в един от тръстиковите столове пред кабината.

— Край на игрите — повтори. — Обещавам.

— Обещаваш ли? Тогава разкажи ми за Нилсен.

Очите й заблестяха весело.

— Бих могла, но знам, че няма да ми повярваш.

— Опитай поне.

Катерин вдигна рамене и заразказва делово.

— Открих името му в стаята на „Хроникъл“ за теб. Свързах се с него и сключихме сделка. Петдесет хиляди долара в брой, на последното той държеше особено, срещу които получих досието ти. Служебното и психиатричното. Всичко, което имаше.

Ник стисна зъби.

— Кога?

— Около три месеца преди да те срещна за пръв път.

— Защо?

— Знаех за теб от вестниците. Четох за изстрелите. Стана ми интересно. Реших да напиша книга за един детектив, който много прилича на теб.

— Бих казал, съвсем като мен.

— Търсех материал за моя персонаж — каза тя припряно. — Това е всичко.

— И си платила петдесет хиляди долара за един персонаж — не повярва той.

Тя изобщо не опита да се оправдае. Уязвимостта от предната нощ беше изчезнала под обичайната й самоувереност.

— Бих платила и повече. Исках да зная всичко за теб. После ти сам дойде. След като убиха Джони. Това беше шанс да опозная по-добре героя си.

— А какво ще кажеш за последната нощ? — настоя Ник. — Какво ще кажеш за последната нощ? Пак ли беше проучване? Може би просто си опознавала по-добре героя си.

Няколко дълги секунди Катерин се взира в лицето му, после отмести поглед.

— Може би губя интерес към книгата и към героя. Може би се уча да харесвам реалността.