Първичен инстинкт

— Мислите ли, че лейтенант Нилсен е заслужавал да умре? — попита доктор Майрън.

— Дали е заслужавал да умре? — Ник безпомощно вдигна ръце. — Кой съм аз, че да решавам това?

— Но не изпитвате угризения?

— Угризения? Бих изпитвал угризения, докторе, ако имах нещо общо със смъртта му. А случаят не е такъв. Може би искате да знаете дали съжалявам за смъртта му? Е, аз не познавах достатъчно добре този човек. Да кажем, че няма да ми липсва.

— Но изпитвате известна радост от смъртта му? Може ли да се каже така?

— Това, докторе, е некоректна формулировка. Никой, никой нормален човек, не изпитва радост от смъртта. Аз поне не — Ник решително скръсти ръце пред гърдите си.

Мак Елуайн хвърли измъчен поглед към колегата си и реши да опита по-иначе. Той заговори любезно и доброжелателно с топла усмивка, откриваща хубавите му бели зъби.

— Кажете ми, Ник, когато си спомняте детството си, приятни ли са спомените ви, или някои от тях ви потискат?

Цяла половин минута Ник стоя срещу инквизитора си, смаян и разгневен. Удаде му се да потисне гнева, но не и изумлението си.

— Е, добре — каза той спокойно и прямо. — Първо: не си спомням вече колко често онанирах, но беше често.

Бет Гарнър затвори очи и поклати глава. Ник Кърън никога нямаше да се стегне, никога нямаше да научи правилата на играта.

Гласът на Ник се усили:

— Второ, не мразех баща си, дори след като пораснах достатъчно, за да знам какво, правят с мама в спалнята.

— Ник — прошепна Бет, — моля те!

— Остави ме да си излея душата. Трето, не поглеждам в клозета, преди да дръпна водата. Четири, не се напикавам в леглото от доста години вече.

— Ник! — закле го, Бет.

— И пето, вървете на майната си, защото аз сега смятам да си ходя!

Ник скочи и излетя от стаята. На вратата той чу доктор Майрън да казва:

— М-да!

Бет веднага изтича след него, опита се да го настигне по коридора. Сграбчи го за ръкава на сакото, разгневена и обидена.

— Какво, по дяволите, ти става? Само се опитвам да ти помогна. Защо не искаш да ти помогна?

Ник дръпна ръкава си и продължи да крачи по коридора.

— Не ми е притрябвала помощта ти. Нямам нужда от никаква помощ. Не разбираш ли?

— Обаче имаш — настоя Бет. — Нещо не е наред с теб. Ти спиш с нея, нали?

Той спря и се обърна към нея.

— Откъде този интерес към Катерин Трамел, Бет. Да не би да ревнуваш?

— Ти ме интересуваш, не тя. Тя съблазнява хората. Манипулира ги. Тя е способна на всичко.

— Мислех, че едва я познаваш.

— Познавам този тип. Аз съм психолог, забрави ли това. Достатъчно често съм анализирала хора като нея.

— А, нашата психоложка! Това означава, че и ти манипулираш хората, не е ли така, Бет. Ти си практикуваща психоложка. Значи вършиш същото, но по-добре от нея. Така ли е? — той се обърна и продължи по коридора, но този път Бет Гарнър не го последва.

— Жал ми е за теб, Ник — поклати глава тя и се отдалечи в противоположната посока. Очевидно не можеше да направи нищо повече за него.

Той стигна къщата на Катерин в Стинсън малко преди един следобед. Гъстата мъгла над магистралата пречеше на движението. Непрогледна пелена беше скрила скалния бряг, обвиваше вилата и я откъсваше напълно от океана.

Къщата изглеждаше пуста, но отпред бе паркиран белият лотус. Дори и да не беше там, Ник знаеше, че ще открие Катерин в Стинсън. Стинсън беше нейното убежище, нейното скривалище, бункерът й, кулата й от слонова кост.

Никой не отвърна на чукането. Той отвори колебливо вратата.

— Катерин?

Никакъв отговор.

Вътре беше тъмно, всички завеси бяха спуснати пред ослепителната белота на мъглата. Къщата изглеждаше завладяна от тъга и изпълнена с такава плътна тишина, та му се стори, че може да я докосне с ръце.

Ник спря в тъмния коридор и се ослуша. Тишината нарушаваше един-единствен звук, леко скърцане на всеки няколко секунди, равномерно като хода на часовник. Той тръгна през коридора по дирите на шума, спирайки на всеки няколко крачки, за да се ослуша.

Катерин седеше в люлеещия се стол в ъгъла на хола и го поклащаше плавно напред-назад. Тя погледна Ник с големи, зачервени очи. Косите й бяха разбъркани, страните й хлътнали. Очевидно не беше спала, а лицето й беше мокро от сълзи.

Тя отклони поглед от него й заговори колебливо. Самоувереността, хладнокръвното й спокойствие и невъзмутимост бяха изчезнали, заместени от угризения и тъга.

— Когато вчера ти си тръгна, аз се върнах в къщата. Тя ме изгледа толкова странно. Излезе веднага след теб. — Катерин прокара пръсти през разбърканите си коси. Сетне поклати бавно глава. — Не трябваше да й разрешавам… не трябваше да я оставя да гледа онази нощ. Но тя искаше да ме гледа. Казваше, че иска винаги да ме гледа. През цялото време.

Тя отново се обърна към него, изгледа го със същия поглед, който той бе забелязал при първата им среща.

— Тя се е опитала да те убие, така ли, Ник?

Той не отговори веднага.

— Харесваше ли ти да те гледа?

— Да не мислиш, че аз съм й казала да те убие.

Той беше стигнал до извода, че вече знае отговора на този въпрос. Поклати глава.

— Не, не мисля, че имаш нещо общо с това.

Катерин погледна към океана.

— Всеки, когото обичам… умира.