Първичен инстинкт

— Ами виж сега, мойто момче, работата е там, че съм ерудиран професионален полицай. И това е истински късмет за двама ни.

Ник се усмихна:

— Значи ти се заемаш с нея. А аз продължавам с Бет.

— Точно обратното.

— Добре де, но има някои неща, които трябва да се проверят.

— Обзалагам се, че съм прав, а ти здравата си се оплел — заяви Гюс убедено.

— Ще видим.

Гюс кимна.

— Ще се срещнем на същото място след двадесет и четири часа. Ще видиш моето момче, ще видиш, че твоят престарял партньор още не е за вторични суровини.

Ник изкачи стълбите, готов за всичко или всеки, който може би дебнеше в тъмното. Никой не се появи, но наближавайки третия етаж, той, дочу музика и тя като че ли идваше право от неговото жилище. Спря пред вратата и се ослуша. Звуците наистина идваха отвътре. Бутна предпазливо вратата и надникна в хола си.

До прозореца стоеше Катерин. Носеше черни джинси и любимото си черно кожено мотористко яке, с вдигнат догоре цип.

— Омръзна ми да ти се сърдя — каза тя, — толкова ми липсваше.

— Не сме се разделяли чак толкова за дълго, че да ти липсвам — отвърна Ник грубо.

— Аз не ти ли липсвах?

— Не!

Устните й се разтвориха леко.

— Ела при мен и го повтори.

Той се приближи до нея и я загледа втренчено в очите.

— Не — каза, — не си ми липсвала.

Много бавно Катерин започна да спуска, ципа на якето си. Едрите зъбци се разтваряха един след друг и скоро стана ясно, че е съвсем гола под тежката кожа.

— Вече съм ги виждал — каза Ник.

— Но може и да не ги видиш повече. Книгата ми е почти готова. А детективът почти мъртъв.

— Наистина ли? Има ли време за последна цигара?

Тя го привлече към себе си и каза с пресипнал глас:

— След това.

Те се любиха припряно и жадно на пода в дневната. Дивото желание, което изпитваха един към друг, струеше през телата им, горещо и бързо като течен метал.

Когато свършиха, той затърси цигара в панталона си, намери най-сетне една в смачканата кутия, запали и пое дълбоко дима, после я подаде на Катерин.

Имам да правя някои проучвания утре.

— Искаш ли да ти помогна?

Той си взе цигарата.

— Не, благодаря.

— И какво ще проучваш?

— Нов край за твоята книга.

Катерин се усмихна.

— Наистина ли? И. какво е новото?

— Новото е, че детективът не умира. Той и сбърканото момиче…

— И какво се случва с тях?

— Нещо като хепиенд.

— Мразя хепиенда!

— Така си и мислех. Но чуй го все пак.

Тя взе цигарата от устните му и я сложи между своите.

— Добре, слушам те.

— Той и сбърканото момиче… те се чукат като зайци, плодят се като мишки и си живеят щастливи и доволни.

Катерин размисли за момент.

— Не става — каза накрая.

— Защо не?

— Защото някой трябва да умре!

— Защо?

— Защото винаги умира някой! — каза тя.

Глава двадесета

Салинас е пуст малък град недалеч от импозантния бряг на Монтерей и все пак напълно различен от кокетните крайбрежни градчета. Основен поминък на Салинас е огромният пояс от зеленчукови ферми и съответната хранителна индустрия. На всеки уличен ъгъл могат да се намерят сезонни работници, търсещи работа във фермите, а въздухът е пропит от миризмите на голямата фабрика за подправки Маккормик в източния край на града.

Салинас беше единственото място, за което се сети Ник, събирайки информация за Бет Гарнър. Тя беше казала, че е била омъжена тук и мъжът й е работил в клиниката в Салинас. Навярно бившият й мъж знаеше нещо и ако това беше така, Ник искаше да го изкопчи от него.

Обществената поликлиника обслужваше тълпите от сезонни работници и бе разположена в края на града, близо до поляната и железопътната линия.

Приемната беше пълна с пациенти, които чакаха реда си, но Ник не бе в настроение да се присъедини към тях. Отиде право в офиса на сестрите, където завари две жени, заети с болничната документация.

— Добър ден — обърна се той към едната. — Търся доктор Гарнър. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?

— Нямаме тук доктор Гарнър, сър.

— Така ли?

— Всъщност имахме. Преди време, когато започвах тук. Доктор Джоузеф Гарнър.

— Това трябва да е той — рече Ник.

— За съжаление той отдавна вече не е между нас.

— Знаете ли къде отиде?

— Не, вие не ме разбрахте. Той вече не е между нас. Той почина.

— Почина ли? Как така?

Сестрата се поколеба за момент.

— Застреляха го. Това е всичко, което знам.

Пред полицейската станция Ник откри един заместник-шериф, зает с миенето на бял шевролет блейзър. Не беше полицейска кола, заместник-шерифът разполагаше с достатъчно време да измие собствената си кола и да си приказва с ченгето от големия град. Човекът знаеше всичко за смъртта на доктор Джоузеф Гарнър.

Той насочи силната водна струя към страничното стъкло.

— Доктор Гарнър ли? О, това беше много откачена история. Нашият град е много спокоен. Най-много някое скарване между сезонни работници. Нали знаете, когато създават неприятности, просто ги отпращат.

Водата забарабани по вратата на шевролета.

— А Гарнър? Какво се случи с него?

— Както казах, много странна история. Връщал се пеша у дома след работа… Той и жена му живееха на няколко преки от клиниката. Някой просто минал с колата си край него и го застрелял.