Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Некромантът притежаваше онова определено качество, помисли Инеб Коф, да разчиства пътя пред себе си без никакво видимо усилие и без да каже нито дума. Звуците около него заглъхваха все едно Бочълайн беше камъче тишина, хвърлено в шумен вир. Вир, пълен с шумна риба тоест. Може би. Тъй или иначе, Инеб се възхити от начина, по който всичко затихваше, докато Бочълайн, с глава под мишница, вървеше към стъпалата на храма и после се качи на платформата и застана вляво от олтара и с лице към утихналата вече тълпа.

Некромантът кривна глава за миг (неговата си, тази на раменете му) и Инеб Коф усети едва доловим изблик на чародейна сила — толкова ужасяващо силна сила, че коленете на демона се подкосиха. Въпреки цялата му самоувереност, както и тази на Наусео Мързела, вече бе ясно, че Инеб, Дебелина и Леност са като бебета пред този човек.

— Може да ни вземе — проплака демонът на Порока и бутилката вино падна от ръката му и издрънча на камъните. — Може да ни обвърже и да не пролее и една капчица пот от усилие. О! О, не!

Бочълайн вдигна дясната си ръка и глух шепот заля на вълна струпалите се на площада граждани. Под лявата му мишница главата на крал Некротус също гледаше напред, съсухреното лице се кривеше в странни гримаси.

Некромантът заговори:

— Жители на Куейнт, чуйте ме! До тази нощ вие бяхте жертва на ужасна измама. Въпросната измама ще ви бъде разкрита тук и сега. — После вдигнатата ръка бавно се стегна в юмрук.

Последва приглушен писък от… отнякъде и отникъде.

Някаква фигура се завихри във въздуха и се въплъти точно под ръката на Бочълайн.

Инеб Коф се стъписа.

— Ха! Това е Страст! Демонката на Похотта! Агин Агейн!

Сластната гола жена, призована от магията на Бочълайн, закрещя в ужас.

— Натрапница! — изрева некромантът. — Скрита под маската на Господарката на Благонравието! Мислите ли, че Страстта вирее само в съвкупления и угаждане на жалки изкушения? Ако е така, приятели, грешите! Страстта се ражда от натрапчивата идея! Обсебеността поражда фанатизъм! Фанатизмът ражда убийствена нетърпимост! Нетърпимостта води до потисничество, а потисничеството до тирания. А тиранията, граждани на Куейнт, води до…

— Края на цивилизацията! — ревнаха хиляди гласове.

Страст проплака:

— Съжалявам! Съжалявам! Не исках! Няма вече!

— Точно така — отговори Бочълайн в отговор на зова на тълпите, без да обръща внимание на неубедителния хленч на Агин Агейн. — И тъй — продължи некромантът, — мъдростта се връща в Куейнт. Вярата ви беше обърната, изкривена до омразен фанатизъм. Но за това не е нужно да казваме повече. С искрена скръб, уви, сега трябва да ви уведомя за смъртта на крал Макротус. — Поклати глава. — Не, не от моята ръка. Мъртъв е от гимнастика. И то от доста време. Уви, не можа да дойде тук, за да ви го каже сам, защото залата, където почива тялото му, се пази с магически прегради, тъй че не може да бъде възкресен. Но би било добре всички вие да навестите кралската му стая. Имайте я за свято място, да ви напомня вечно колко гибелно може да бъде изкушението на необузданата страст.

Замълча, огледа извърнатите нагоре към него лица и накрая кимна, сякаш на себе си.

— Граждани, сега ще провъзглася новите ви властници. Истински достойни индивиди, олицетворение на всичко онова, което е правилно, индивиди, на които вие с радост ще подражавате във всички неща, свързани с благоприличието и доброто поведение. — Нов жест и Агин Агейн, освободена, изхлипа и побягна.

От олтара се чу тежко скърцане.

Бочълайн леко се извърна, кривна пръст и олтарът се издигна във въздуха.

И смаяното множество видя изпод земята да се издигат новият крал и новата кралица на Куейнт.

Вплетени в най-страстна прегръдка, в първия миг те не усетиха какво става.

Но после полъх, тъй обичаен за нощта, ги извести за внезапната промяна в обстановката. И те надигнаха глави и загледаха тъпо огромната тълпа.

Която също ги гледаше, зяпнала и смълчана.

А след това подивя.

Когато Бочълайн се върна при фургона извън загърнатия в пушеци град, слънцето вече беше изгряло. Небето беше синьо, а слънцето — златно.

Емансипор го гледаше от земята, извил глава; лежеше по гръб, босите му крака бяха вдигнати високо на колелото на фургона.

Некромантът — носеше под мишницата си глава — закрачи право към него.

— Скъпи господин Рийзи, може ли да попитам какво правиш?

— Отровите, господарю. Отцеждам си краката. Няма нужда от пускане на кръв, никаква, наистина.

— Виждам по мътния цвят на очите ти — каза Бочълайн, — че такава медицинска намеса бездруго ще е безсмислена.

— Самата истина — отвърна Емансипор.

Бочълайн мина зад фургона и Емансипор го чу как рови вътре. След малко некромантът се появи отново. Носеше стъклена кутия, която Емансипор никога досега не беше виждал.

— Е, господин Рийзи, след като краката ти са прочистени толкова добре, колкото може да са, бих ли могъл да предложа да направиш закуската?

Емансипор смъкна краката си, надигна се и изруга:

— Богове на бездната! Изтръпнали са. — Все пак успя да изкуцука до огнището, което още димеше. — Има греяно вино, господарю. Да ви налея ли?