Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Некротус се помъчи да се обърне и да побегне, но видя с ужас как краката му се повлякоха напред, един след друг, и пак, и пак, все по-близо до ужасяващата порта.

— Не! Аз бях възкресен! Не можеш да ме вземеш!

— Корбал Броуч. Един отвратителен акт след друг, о, как го презираме, о, да. Презираме, и много повече, защото ми възложиха да го подгоня. Да го пленя! Това трябва да значи нещо! Голям потенциал, тъй че ще докажа цената си. Събрал съм легион — всички жертви на Корбал Броуч — и ще го намерим, о, да, ще го намерим!

— Махай се! — извика Некротус.

Слугата се сепна.

— Какво?

— Махай се! Мразя те! Няма да мина през тази пъклена порта!

— Вие ме… мразите? — С тънък гласец.

— Да!

— Но какво лошо съм ви направил?

— Принуждаваш ме да мина през тази порта!

— Не обвинявайте мен за това! Аз просто си върша работата. Нищо лично…

— Разбира се, че е лично, мършав идиот такъв!

— О, всички сте едни и същи! Измъквам ви от жалкото ви съществуване, а да сте благодарни някога? Не, никога! Вие и скъпите ви убеждения, множеството ви заблуди и безсмислени вери! Изкусните ви самозаблуждения, целящи да измамят неизбежното. И вие ме мразите? Не, аз ви мразя! Всички!

И слугата се обърна рязко и закуцука вдървено обратно през портата.

Последва силен трясък и сцената пред Некротус изведнъж се разпадна и разкри познатата улица на Куейнт, по която беше залитал допреди малко. Той се огледа и промълви озадачено:

— Той… не ме поиска!

Какво пък, това беше добре, нали? Защо тогава се чувстваше така… обиден?

Крал Некротус Нихили тръгна отново. Все пак трябваше да разбере къде точно се намира.

Двойно изтупване в краката му. Той спря и погледна надолу. На калдъръма лежаха две ръце.

— Мамка му.

После главата му се изтъркаля, лявото слепоочие изпращя на камъните, всичко пред очите му се завъртя…

О, това изобщо нямаше да свърши добре.

Бочълайн се покатери в машинарията и като избягваше люшкащите се лостове и заобикаляше стържещите зъбчати колела, се добра до крал Макротус.

Застаналият до оставената на пода от слугинята вечеря Емансипор Рийзи го наблюдаваше с неволно възхищение. Некромантът не беше човек, отдаден на физическите упражнения, но си оставаше жилав и гъвкав, дори в бойна форма за редките случаи, когато магия, хитрост, измама и мушкане в гърба се окажеха безполезни. Физически изглеждаше на около шейсет, макар и стегнати шейсет, но се движеше с изяществото на танцьор. Резултат от здравословен живот? Възможно. По-вероятно магия обаче.

— Е, господарю? — подвикна отдолу Емансипор. — От колко дни според вас?

Бочълайн се наведе да огледа по-добре и отвърна:

— Поне две седмици. Мисля, че сърцето му се е пръснало. Внезапно и катастрофално. — Некромантът го погледна през рамо. — Ти как разбра?

Емансипор сви рамене.

— Не яде.

Бочълайн заслиза надолу.

— Застъпниците на енергичните физически упражнения — каза чародеят — са общо взето в неведение, че упражнението като понятие, отделено от труда, е дар на цивилизацията, произлязъл от високия социален статут и свободното време, произтичащо от това. Истински отрудените хора не се интересуват от гимнастика, естествено. — Измъкна се от дрънчащата и скърцаща машинария и спря, за да изтупа праха от наметалото си. — Съответно, един очебиен факт, който е добре известен на трудещите се, но явно се губи на онези, които фанатично се упражняват, е, че тялото, органите му, мускулите и костите му, неизбежно се похабяват. Убеден съм, господин Рийзи, че например има определен брой удари, на които е способно едно сърце. По подобен начин на всички мускули, кости и други органи е определена специфична граница на функционирането им. — Махна назад към напрягащия се над лостовете труп на крал Макротус Изумително милия. — Да тласкаш собственото си тяло към тези граници е, по мое мнение, връх на глупостта.

— Господарю, наистина трябва да се махна от този град — примоли се Емансипор.

— А, това би било отстъпление.

Гледаха се един дълъг миг.

После Бочълайн се покашля.

— Очаква ме една последна задача. Предвид неочаквания обрат на нещата тази нощ, господин Рийзи, мисля, че твоите задачи в Куейнт приключиха. Тъй че ти давам позволение за, мм, отстъпление.

— Не бих могъл да ви се отблагодаря, господарю.

— Няма значение. Едно последно нещо. Можеш ли да ме упътиш до Великия храм на Господарката на Благонравието?

— Разбира се, господарю.

Под ръка с гуляйджиите и сред разгулна пияна тълпа демонът на Порока залиташе сред гъстата кипяща гмеж, изпълнила широкия площад пред Великия храм. Пееше с цяло гърло песен, която никога преди не беше чувал. Животът отново беше чудесен и това беше нощ, която Инеб Коф задълго нямаше да забрави. Или изобщо нямаше да помни. Все едно.