Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Инеб Коф стоеше на гърдите на Демона на Дебелината, или поне си мислеше така — може и да беше само на лявата част, тъй като Наусео Мързела се беше издул и бе запълнил цялата уличка, плът се беше струпала покрай двете стени и още плът се изливаше надолу почти до входа на уличката.

— Все едно — каза Инеб и се оригна с вмирисан на вкиснала бира дъх. — Трябваш ми буден и прав. Чака ни пътуване.

— Пътуване ли? Къде?

— Не далече, обещавам.

— Не мога. Много ще е трудно. Много ще е трудно… богове, откъде се взе този глад?

Инеб клекна и се почеса по пъпчивата челюст.

— Спотайвал се е, предполагам. Криел се е, дебнел е. Колкото до храната, да виждаш някакви псета по улиците? Котки? Коне? И аз не виждам. Тая нощ беше кървава баня и не е свършило още и наполовина. Кой можеше да си представи всичко това?

— Та какво стана все пак? — попита Наусео.

— Някой от града е наел двама некроманти да свалят тази ужасна тирания. — Подръпна носа си, понеже го сърбеше и течеше от всичката прах, натъпкана в него. — Май са започнали доста добре.

— Некроманти ли?

— Да. Единият е магьосник и освен това обвързва демони, което много ме изнервя. Изнервя ме, Наусео, о, да. Все едно, още не ми е посягал, което приемам за добър знак, след като бях толкова слаб, като се запознахме.

— Но вече никакви грижи, нали? — Наусео леко се размърда и грамади от плът се затъркаляха с грохот под Инеб. — Твърде силни сме вече. Няма жив обвързващ, който да може да ни вземе вече, каквито сме силни.

— Дано да си прав. Та значи тия некроманти, изглежда, държат на думата си. Ще дръпнат Макротус от трона, ще тупнат някой не толкова ужасен на мястото му и Куейнт се връща към нормалното си разумно и грохнало състояние. Може да е дори самият Некротус — другият го е възкресил, знаеш ли.

— О, каква радост!

— Все едно, трябва да тръгваме. Да си виждал Леност напоследък?

— Ами… тук някъде беше…

Някъде изотдолу отекна смътен стон.

Когато Емансипор Рийзи зърна Бочълайн, жителите, които все още можеха да мърдат, бяха продължили напред.

Господарят му крачеше бавно, стиснал ръце зад гърба си, и се спираше от време на време да размени дума-две с разните сакати мъртви и немрящи граждани, докато се приближаваше нехайно към дворцовите стъпала, където бе седнал слугата.

Бочълайн вдигна глава и присви очи към Емансипор.

— Крал Макротус вътре ли е?

Емансипор кимна и каза:

— О, да, няма да ходи никъде.

— Бях в компанията на крал Некротус — рече некромантът и се огледа. — Но, изглежда, сме се разделили. — В тази тълпа… все едно, подробностите не са важни. Доколкото схващам, господин Рийзи, не те е заговарял труп, решил на всяка цена да влезе в двореца?

— Не, господарю.

— А, разбирам. Любопитен съм, господин Рийзи, дали ти е хрумнало, че събитията са се задвижили с определено хищна скорост?

— Откакто Инвет Лоут изхвърча от тази сграда, целият град сякаш си е загубил ума.

— Инвет Лоут ли?

— Паладинът на Чистотата, господарю. Лорд на Рицарите на Щастието. Боя се… — Емансипор се поколеба. — Ами, ъъ, дадох му носна кърпа. Беше си разкървавил носа, видите ли. Беше просто елементарна учтивост, как може да бъда обвинен за това? Искам да кажа…

— Господин Рийзи, спри. Мразя празното дърдорене. Ако те разбирам добре, една от носните ти кърпи сега е в ръцете на този Паладин. И това според теб по някакъв начин е важно.

— Господарю, спомняте ли си онова поле с д'баянг, през което минахме преди, ъъ, пет или шест дена?

Бочълайн присви очи.

— Продължавай, господин Рийзи.

— Ами, пъпките се бяха разпъпили, нали? Наричат ги макове, но всъщност не са никакви макове, както съм сигурен, че знаете. Все едно, въздухът беше пълен със спори…

— Господин Рийзи, въздухът не беше пълен със спори, стига човек да останеше на пътя. Както си спомням обаче, имаше някакъв смут, в ума ти поне, който те накара да побегнеш като луд през онова поле — с носна кърпа на носа и устата.

Лицето на Емансипор почервеня.

— Корбал Броуч ме помоли да нося дробовете на онази жена, дето ги взе същата сутрин — господарю, те още дишаха!

— Дребна услуга значи…

— Простете, господарю, но в моите очи не беше дребна! Вярно, беше неприлично от моя страна, ужасът ми и последвалата паника имам предвид. Признавам. Но все едно. Както знаете, не обичам съживяващите алхимии — ступор и забрава, да, разбира се, при всяка възможност. Но съживяващи, както става от маковете на д'баянг? Не. Това го мразя. Та затова беше и носната кърпа.

— Господин Рийзи, кърпата, която си дал на Паладина, не беше пълната със спори на д'баянг, нали?

— Уви, господарю, тя беше. Мислех да я изпера, но…

— И Паладина го е прихванало?

— Така мисля. Изведнъж го обзе ревностно усърдие.

— Вероятно довело до… безразборно правораздаване?

— Би могло да се каже така, да.

Бочълайн поглади брадата си.