Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Все пак, зачуди се Емансипор, застанал на горната площадка на дворцовото стълбище, всичко това бе някак доста… внезапно. Вдигането на мъртвите, здрави и нездрави, като че ли не трябваше толкова лесно да разпали такъв хедонистичен пожар. Дали Бочълайн не беше направил още нещо, което да добави лютивина към сместа? Вероятно.

Още сгради се бяха подпалили и въздухът горчеше от дим и навята пепел. Емансипор помисли за миг какво да прави сега и накрая седна на грубия камък. Седна и зяпна озадачен безумната суматоха на площада.

Инеб Коф, Бочълайн и Сторкул Пърдж стояха на пътя пред градските порти, зяпнали нагоре към редицата нанизани на железни пръти хора на стената. Бяха оживели, но в същото време задържани от шиповете, и краката им се гърчеха и ритаха, петите им тупаха по камъните.

— Виждал съм танц — каза Бочълайн, — в една далечна земя, досущ като този.

— И онези танцьори ли бяха набучени на стена? — попита Инеб.

— Не, но като нищо можеше да са. И всъщност, както би могъл да каже слугата ми, трябваше да са били.

Инеб отново загледа ритащите. Някои бяха сложили ръце на кръста си.

— Разбирам го — каза демонът.

— Е — въздъхна Бочълайн, — никакви стражи не се виждат при портата, което предполага, че влизането ни няма да бъде затруднено. — Закрачи към отрупания със смет проход, после спря. — Но първо трябва да изпълня едно обещание. — Погледна отново нагоре към стената. — А, ето го и него. — Последва жест и Инеб Коф видя как един от танцуващите трупове се вдигна от набучилия го метален прът, после бавно се понесе надолу, като все още риташе с ръце на кръста.

Устата на трупа се отвори широко и той изкрещя:

— Не мога да спра! О, помогнете ми! Искам този пъклен танц да спре!

И някогашният крал Некротус най-сетне кацна на пътя и се свлече в канавката. Последва тупане и мятане на ръце и крака, след което мъртвешката глава се надигна и се люшна на мършавия врат.

— Скъпи кралю — каза Бочълайн, — свободен сте и ви каня да дойдете с нас. Влизаме в Куейнт.

Трупът се надигна и потрепери.

— Добре! Да. Искам главата на оня кучи син! Искам да я откъсна и да я ритам по улицата. О, хайде да посетим скъпия ми брат, да, да побързаме!

— Изглежда — каза Бочълайн, след като ги поведе през портата, — че много от сегашната тъкан на благоприличие се е протрила във вашия град, скъпи кралю. Не, направо се е раздрала и това изобщо не е по моя вина. Радвам се да открия въпросното доказателство за собствените ми драгоценни убеждения.

— За какво… говориш? — попита с пиянски глас Сторкул Пърдж.

— Ами, ако преобразуваме метафората, говоря за това, че благочестието е само една тънка патина, направена достатъчно мътна, за да прикрива истинската природа на нашия вид, но все пак крехка и тънка.

— Кой го интересува това? — настоя Некротус. — Аз просто си искам трона!

— Но дали гражданите на града ви ще приемат управлението на немрящ крал?

— Щом са приели толкова лесно да ги управляват родени с умрял мозък, магьоснико — изръмжа дрезгаво Некротус, — защо не?

— Е — отстъпи Бочълайн. — Вярно е, че простолюдието се радва на скандали, стане ли дума за кралски особи. Предполагам, че това спокойно може да се квалифицира така.

Тази нощ гражданите бяха навън, дишащи и бездиханни, спретнати и здрави, опърпани и разкапани. Чуваха се дрезгави викове и накъсани пронизителни писъци, дивашки смях и трясък на бутилки. Пожари бушуваха на фона на нощното небе, пушек се къдреше и трупаше на облаци. И, както видя Инеб Коф, всякакви драми се разиграваха пред очите им.

Мъртъв художник гонеше собственик на галерия и си искаше парите с толкова жалостив и хленчещ глас, че демонът изпита желание да го убие повторно, не че това щеше да свърши някаква работа, но все пак можеше да се окаже удовлетворително. Докато Инеб обмисляше дали да го подгони, двамата ги подминаха и се скриха в една уличка. А от съседната излизаха тълпа мъхнати деца, явно изпълзели от някое тайно гробище в някой заден двор: бяха намерили убиеца си и сега крачеха, пееха страховито и размахваха като трофеи разчленени крайници. Странна подробност, която Инеб забеляза: разкъсаният убиец, изглежда, беше изключителен с това, че имаше три ръце, освен ако децата не бяха проявили невнимание, както правят обикновено децата, или пък не знаеха да броят добре. Все едно, хлапетата бяха щастливи, а щастието е хубаво нещо, нали?

— Това е лудост — каза Сторкул Пърдж. — Отивам да си намеря бардака, където са разумните хора.

Бочълайн ѝ отвърна с поклон.

— Скъпа Рицарке на Щастието, благодаря за приноса ви тази нощ. Вярвам, че виното ви възстанови?

А тя примига.

— Възстанови? О, да. Възстанови, съживи, ободри, въодушеви даже. — Огледа очите на спътниците си и най-накрая се спря на двете мъртви. — О, вие не сте добре, нали?

— Чак сега ли забелязахте? — Некротус се усмихна. — Всъщност това ми харесва. Вие сте моят тип жена… Мисля… Вече.

— Само за да не си направите погрешни изводи, не вървя евтино — каза високомерно Сторкул.

— Отвратително — измърмори Инеб Коф. — Но прелестно.