Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Да продължим ли все пак? — обърна се Бочълайн към Некротус и в отговор той потрепери и кимна.

Сторкул Пърдж изхъмка и тръгна нанякъде залитайки, сигурно към стария си бардак.

Крал Некротус направи кратко спазматично усилие да среше с костеливи пръсти дългата си чорлава и нацвъкана с птичи курешки коса, а после тръгна с весела стъпка, като дори подритваше.

— О, ще танцувам! По целия път до двореца! Оо! Колко унизително!

Некромантът погледна питащо Инеб Коф и демонът кимна.

— Абсолютно. С вас двамата съм. Не бих пропуснал това, няма начин.

— Всъщност бих искал да направите още нещо за мен — каза Бочълайн.

— Гадно ли е?

— Ами, да, предполагам.

— Добре, тогава ще го направя.

Имид Фактало, бебето и Елас Сил излязоха пред просторния преден вход на Великия храм на Господарката и зяпнаха опулени десетките тела, нападали по широките стъпала към подиума и олтара на него.

— Клане — каза с разтреперан глас Имид.

Елас изсумтя и поклати глава.

— Не непременно. Да виждаш кръв? Не виждам никаква кръв.

— Ами, доста тъмно е…

— Не, дори под стойките с факлите няма.

— Но никой не се движи.

— Прав си… адски е странно. Хайде, ела да видим отблизо.

Тръгнаха през площада. На две улици зад храма гореше жилищна сграда, бълваше в небето искри и на техния фон силуетът на Храма на Господарката се очертаваше като тъмна затворена гробница.

— Типично — изсумтя Елас Сил. — Свили са се вътре като под обсада и предполагам, че е точно така. Май няма да чуем скоро зловещи възвания от олтара, а? Богинята сигурно трепери от страх в някоя дупка.

— Шшш! В името на Бездната, Елас, луда ли си?

— Луда ли? Луда съм, да. Направо побъркана.

Приближиха се към стълбището и пръснатите по него тела, тела, които започваха да се размърдват, чули гласовете им. Надигаха се глави, замаяни очи се впиваха в тях. Имид и Елас спряха.

— Тя няма да ни спаси! — изохка някаква жена. — Нездрави хора… навсякъде! Пиене… и дим — навсякъде! Ахх, призлява ми. Само като ги видя! Погнуса, гадост, болест, мор!

И всички застенаха в хор:

— Погнуса, гадост, болест, мор!

— Богиньо на бездната! — възкликна шепнешком Имид. — Добродетелни наивници! И виж, гаснат пред очите ни!

— Спомни си какво ни учиха като светци — каза Елас. — Разгулът, стане ли повсеместен, е като мор. Убийствена, всепоглъщаща орда демони, покваряващи умове, тела и души. Разгулът е зловещото бягство от естественото страдание, а естественото страдание е верният път, по който трябва да се върви. Защо? Защото е единственият честен път.

Имид я изгледа.

— Не вярваше на целия този боклук, нали?

— Не, разбира се, но тези хора вярват.

— И убежденията им ги убиват?

— Точно така.

— Но това е безумие! — С бебето на ръце, Имид Фактало пристъпи напред. — Чуйте ме! Аз съм Светец! Чуйте ме, всички!

Стенещите се смълчаха. Изпълнени с надежда очи блеснаха към него на светлината на пламъците.

— Нима не виждате? Трезвостта означава ясен поглед, а ясният поглед означава, че виждате истината! Виждате точно колко жесток, безразличен и грозен е всъщност животът ви! Виждате как други хора ви контролират, контролират всяка страна от окаяното ви съществуване, и не просто ви контролират — ебават се с вас!

Ахкания и един самотен приглушен писък отвърнаха на необмислената ругатня на Имид.

— Не може да говориш така!

— Мръсно, мръсно!

— Не, не, не искам да слушам това.

Бебето проплака.

— Всичко е само думи! — извика Имид. — Никой от властващите всъщност не дава и едно шибано…

— Тишина!

Думата прозвуча гръмко и отекна, ясно и силно, от входа на храма. Добродетелните по стъпалата се заизвръщаха натам с облекчени въздишки. Имид и Елас се взряха в загърнатата в сиво монахиня, която пристъпи напред и застана вдясно от олтара.

— Гръмогласната монахиня! — извика някой.

Бебето отново проплака.

Коленете на Имид се разтрепериха, щом жената в сиво изпъна обвинително пръст към него и изсъска:

— Ти!

— Аз! — отвърна Имид инстинктивно.

— Хулител на лъжливи истини!

— Какво? — изуми се Елас Сил.

— Нечестивец! Възвестител на Всичко, което не трябва да се знае!

— Е — викна Имид, внезапно и необяснимо одързостен, — доста късно е вече за това, нали?

Нови ахкания. И още по-лошо: зад тях на площада се събираше тълпа. Мъртви, както и живи.

— О! — каза Елас зад Имид, — сега вече я загази.

Монахинята вдигна ръце и извика:

— Присъда ще има! Господарката на Благонравието ще говори! От Пресветия си олтар. Ще говори!

Странен стържещ звук отекна от грубия каменен саркофаг до монахинята, а след него се чу треперещ глас:

— Бебе ли надушвам?

Един шамар по огромната отпусната буза, после друг, и още един, и още, и…

— Спри! Моля те! Не ме бий!

— Наусео? Събуди ли се?

Две размътени преситени очи примигаха, изуменото изражение се стопи, заменено от мръщене.

— Инеб Коф. Какво правиш, искаш да ме убиеш ли?

— Искам да те събудя!

— Спях ли? Не е изненадващо, знаеш ли. Пълен съм до пръсване… Каква нощ! Толкова неочаквано!