Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Забележително. Маската на благоразумието, господин Рийзи, позволява всевъзможни прояви на нетърпимост и дори на гибелна агресивност. Щом тази илюзия бъде разкъсана обаче терорът на потисничеството се превръща в произволен акт, може би всеобхватен дори. — Замълча, потупа се с пръст по носа, след което продължи безмилостно: — Онзи сандък с монети по право принадлежи на теб, господин Рийзи. Възкресението на мъртвите? Напълно ненужно, както се оказва. Нужно беше само едно подбутване от ръцете на невинен, донякъде наивен слуга.

Емансипор зяпна некроманта. Обзе го отчаяно желание да отхвърли обвинението, да отрече всякаква вина, но бе загубил ума и дума. В ума му се въртеше смешен рефрен: „Не, не аз, не, не, не бях аз. Той беше. Кой беше? Някой друг! Само не аз! Не аз, не, не…“

— Господин Рийзи? Съвсем пребледня. Споменах ли, че никога досега не съм виждал очите ти толкова ясни? Бялото е направо изумително! Природна сила привлича всички неща надолу към земята. Ето защо допускам, че потокът на множество токсини в момента нахлува в горките ти стъпала. Ще се наложи да им се пусне кръв, опасявам се. Много кръв. Разбира се, сега не е моментът — не, не ме убеждавай в противното, господин Рийзи. Сега, ако обичаш, ме заведи при крал Макротус.

Емансипор се намръщи, а след това примига. Стъпала? Кръв? Макротус?

— С радост ще ви заведа при Макротус, господарю, и може да му говорите колкото искате, сигурен съм, макар да подозирам, че това няма да свърши нищо добро.

— Рядко говоря, за да върша добро, господин Рийзи. Е, да тръгваме ли?

Инвет Лоут никога не се беше чувствал по-жив, толкова жив, че това го убиваше, но всичко беше наред, след като и той самият убиваше предостатъчно, ако кръвта, зацапала меча му, говореше нещо, а беше почти убеден, че говори ясно как е нанасял святата присъда над нечестивите неумити кретени, които дръзваха да се смятат за достойни граждани на Куейнт, присъда, която бе съвсем правилна и беше негово право, не, задължение като Паладин на Чистотата, Паладин на Съвършенството, повел авангарда на жизнеността към неговата здравословна благодатна смърт, а ако той и благословеният му авангард прегазеха няколко бебета и кекави старци по пътя си, е, нищо не можеше да се направи за това, нали, не и след като каузата беше справедлива, толкова справедлива, че заслепяваше като огъня на самото слънце, всепоглъщаща, стъргаща месото от костите и, да, сигурен беше, че стъргаща е правилната дума, а и защо да не е, не беше ли той Паладинът на Правилното, със сигурност беше точно това — и виж! Нощта все още е млада, изключително ярка всъщност, с всичките тези горящи коптори и техните горящи обитатели, никой от които не заслужаваше по-малко гадна, по-малко изпепеляваща смърт, защото присъдата идеше във всички форми, във всички големини, включително и онези опърпани одеяла, увили врещящи гадни бебешоци всичките наредени пълнички и сладички от монахините, които като нищо можеше да са хубави под онези техни була, кой можеше да отрече че такива мисли са приемливи след като бяха монахини и прочие, а той беше Паладинът на Честността и крачеше по тази улица от огън, а нямаше ли някаква пещера в пъкъла която беше само огън и терзание, може би не, но трябваше да има, ако питаха Инвет Лоут, някое запазено място на вечната болка за всички тези болнави говна лошо облечени в човешка кожа, огньове, които да могат да я напукат да изтръгнат месото отдолу и как щяха да се гърчат и да храчат и да повръщат мръсна слуз в несекващ порой от гадни отрови, и всичката плът щеше да се излива гънка по гънка лепкава и пъпчива с големи гноясали пори, плътта изпълва улицата и как да го подмине това? В името на Богинята, беше живо!

— Уумф! — издиша огромното тяло при внезапния сблъсък.

Дивашкото връхлитане на Инвет Лоут беше спряно. Той се блъсна в отпуснатите гънки плът, след което отхвърча назад и тупна по задник. Примига и от носа му пак швирна кръв.

— Боли! — изхленчи тънък глас.

Паладинът скочи на крака, притиснал кърпа до лицето си. Можеше да го заобиколи това! Имаше меч. Сечеш, кълцаш, мушкаш, дялаш и режеш на две! И Инвет Лоут изрева и вдигна високо меча си.

На двайсетина крачки напред на голямата колкото бъчва безформена топка, която беше потното лице на Наусео Мързела, се изписа ужас и демонът изпищя.

И се дръпна, като едва отбягна връхлитащия меч.

Желязото издрънча в камъните.

Изпаднал в паника, Наусео Мързела се хвърли напред, надигна туловището си и докопа Паладина, преди да е успял да замахне отново. Изпънатата мазна кожа се хлъзна над Инвет Лоут в отчаяна прегръдка. Пори с поникнали от тях къдрави косми, плътта около тях възпалена и настръхнала като малки вулкани, се притиснаха безмилостно в борещия се Паладин и блъвнаха лава от воняща гной.

Наусео натика гърчещия се човек под дясната си мишница.

Където обитаваха всевъзможни кошмари.