Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Инвет Лоут не можеше да диша. Но и нямаше нужда да диша! Той беше Паладинът на… на… задушаваше се! Преглътна в месестата тъмнина, мокри косми се хлъзнаха по лицето му като червеи, пъпки се пръскаха, цепнатина по кожата се разшири и блъвна стара мазна пръст по устните му… о, вкусът, какво беше това? За какво му напомняше? Извара?

Извара. Последната съзнателна дума на Инвет Лоут изхлипа ужасено в ума му.

— Дай ми това бебе!

Имид Фактало се присви назад, стреснат от змийския съсък. Бебето в ръцете му беше млъкнало, изведнъж ококорило очи.

— Дай ми го!

Имид изгледа накриво Гръмогласната монахиня. Публичният им спор се беше сгромолясал до жалки злобни обиди, които макар да забавляваха тълпата, бяха съвсем безполезни. Доста странно последствие от словесната размяна бе това, че облеклото на монахинята се беше раздърпало. Дори воалът ѝ бе започнал да се смъква от единия край и оголваше половината от изкривената ѝ от омраза уста.

Уста, в която Имид видя изпилени зъби. Изпъна обвинително пръст към нея и викна:

— Тя има изпилени зъби! Иска бебето! Тя е канибал!

Тълпите са непредсказуеми зверове, особено след нощ на неописуемо страдание. Сред тази можеше да се намерят майки, изгубили децата си в Храма от монахини точно като тази. С жадното ѝ ръмжене и острите като на акула зъби. За обвинението, извикано от Имид Фактало, бе нужен миг тишина, докато свърши работата си, време достатъчно, за да се наместят разните ужасни подробности.

А след това — крясъци, напор на обзето от жажда за мъст човешко множество, напиращи да сграбчат ръце, грозни животински звуци.

Монахинята изпищя и побягна.

Не стигна далече.

Разигра се ужасяваща сцена, но Имид Фактало не можа да я проследи до края, защото Елас Сил го издърпа с две ръце към другата страна на олтара, а след това към храмовите порти. Щом видя накъде са тръгнали, Имид се дръпна.

— Не! Не вътре!

— Идиот! — изсъска Елас Сил. — Зъбите ѝ не бяха изпилени! Бяха изгнили! Само пънчета! Тази жена сърба яденето си, Имид! Разбра ли ме?

Той се обърна назад и видя останалото от Гръмогласната монахиня — беше много малко.

— Мога да се закълна, че бяха изпилени…

— Не бяха!

— Тогава… бебешка супа!

— О, я стига! — Стигнаха до вратите и Елас Сил добави: — Какъв страхотен начин да приключиш спор, между другото. Ще трябва да го запомня това.

— На мене ми се сториха доста остри — заупорства Имид.

Елас Сил сграбчи желязната халка и я дръпна.

За тяхна изненада вратата се отвори. Надникнаха в сумрака вътре. Празна зала, по-дълга, отколкото широка, таванът — сводест и покрит със златен варак. И никой вътре.

— Къде са? — зачуди се шепнешком Имид.

— Ами дай да видим — отвърна Елас Сил.

Промъкнаха се тихо във Великия храм.

Крал Некротус Нихили се чувстваше определено зле. Първо, лявата му ръка беше паднала. И беше намерил гнездо на прилепи в скута си. Бяха избягали, за щастие, някъде по време на френетичния му танц на стената. Но все пак малките нокти, на които бяха висели, бяха остри и сега, след като онова крехко усещане пронизваше съсухрената му плът, усещане така болезнено съживено, определени части го мъчеха отвратително.

Спъването в собствената му ръка беше неочаквано. В един момент се люшна лекичко на една страна, в следващия краката му се оплетоха и това доведе до падане по очи, падане, което счупи нещо в челюстта му, и сега всеки път, щом завъртеше глава, вътре тракаха разни неща. Всичко това — вследствие на паническия му бяг от онази тълпа, тълпа, която толкова злобно бе подгонила мъртвите и ги разкъсваше. Низки предразсъдъци, скрити и под най-благодушната повърхност, което изобщо не беше изненада за краля, известен с прозвището Нихили, но все пак се беше оказало неприятно.

А сега се беше изгубил. В собствения си град. Безнадеждно изгубен.

Нямаше горящи сгради наблизо, тъй че се тътреше сам в тъмното, с дясната ръка, затъкната под лявата (кралската шивачка можеше да прави чудеса, стига все още да беше жива), и търсеше някой познат ориентир.

Ето защо странното преображение на улицата, по която вървеше, се оказа неочаквано: внезапно завихрилите се мъгли, оловният цвят на натежалото небе и огромната сводеста порта, появила се в другия край, порта, съградена изцяло от кости, от която излезе и закуцука към него изгърбена мършава фигура.

Некротус спря на двайсет крачки от фигурата, която също спря и се подпря тежко на чвореста тояга. След това фигурата вдигна костелива ръка и му махна.

Неудържима принуда задърпа Некротус напред и той се усети, че бавно пристъпва към фигурата.

— Кой си ти? — изсъска.

Качулатата глава се кривна настрани.

— Богът на смъртта? Жътваря на души? Костеливия рибар, който хвърля всеобхватната си мрежа? — Въздишка. — Не, просто един от слугите му. Нима нямам голям потенциал? Непрекъснато го казвам, но някой да ме слуша изобщо? Не, никога. Поддържам пътеката пометена и чиста, нали? Лъскам черепите на Портата, нали? Погледни ги — ослепителни, дори зъбите са напълно почистени от зъбен камък! Не съм мърляч, не, сър, ни най-малко!