Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Престани, Чимли! — сгълча го първото момиче. — Знаеш, че любопитството е гибелно!

Някой в тълпата закашля.

Всички се обърнаха рязко и първото момиче изсъска:

— Кой беше?!

— Сега! — викна Имид. И за щастие Елас Сил разбра. Обърнаха се и задърпаха припряно мандалото.

А зад тях:

— Вижте! Те излизат!

Вратата най-после се отвори и двамата светци с питомеца си изхвърчаха в коридора.

— Дръжте ги!

Те побягнаха.

Крал Некротус Нихили виждаше нещата под нов ъгъл. Странично и леко преобърнато. Беше опитал придвижване с мърдане на ушите, но ефектът се оказа нищожен. Явно лицевите и черепни мускули не бяха предназначени да помагат за физическото придвижване на главата му. Това обикновено го правеше прикрепеното към нея тяло. Оказа се жалка самонадеяност.

Пред погледа му се появи голям лъскав ботуш.

— Здрасти? — подвикна отдолу Некротус.

Ботушът помръдна, а после петата се вдигна малко нагоре и една ръка се спусна към кралското теме, хвана го и кривна главата настрани. Некротус зяпна в надвесения над него Бочълайн.

— Избягахме ѝ на Бездната! — въздъхна облекчено кралят. — Толкова се радвам, че ме намери. Можеш ли да видиш тялото ми? Едно такова, без ръце… и без глава, естествено. Не може да е отишло много далече… нали?

Бочълайн взе Некротус в двете си ръце и се изправи. Имаше нещо странно притеснително в изражението на некроманта, докато оглеждаше краля.

— Само в главата си ли говоря? — попита Некротус. — Ъъ… Искам да кажа, можеш ли да ме чуваш?

— Чувам те чудесно, крал Некротус — отвърна след малко Бочълайн. Въртеше главата насам-натам.

— Може ли малко по-изправено? — помоли с леко ръмжене кралят.

— Имам стъклена кутия, която ще ти отива чудесно.

— Няма да го направиш!

— О, да, много ще ти отива. Направо си е бонус, нали?

— Това е жестоко!

— Хм, ами да. Така излиза.

Некротус бе затъкнат под лявата мишница на Бочълайн и улицата, по която вече вървяха, заподскача пред очите му. Кралят беше бесен, но не можеше да направи кой знае какво. О, кралството си даваше за едно тяло!

— Но ще я бършеш и ще я пазиш чиста, нали?

— Разбира се, крал Некротус — отвърна Бочълайн. — Я, виждам някаква тълпа. Мисля, че наближаваме Великия храм.

— Какво ще правим там?

— Ами, едно грандиозно разкритие, с което тази тягостна нощ да приключи.

— Това е нещо като тунел — каза Имид Фактало.

— Виждам — сопна се Елас Сил.

— Нямаме избор. Чувам ги онези ужасни деца.

— Знам, знам! Добре, аз ще водя. И затвори онази врата зад нас.

Бяха се озовали в тайния проход само защото някой беше оставил малката врата широко отворена. Отнякъде зад тях долитаха ужасните, смразяващи кръвта викове на децата.

Имид последва Елас в тесния тунел, извъртя се и дръпна вратата. Внезапен мрак и:

— Кълна се в несмуканите цици на Богинята!

— Елас Сил!

— О, млъкни! Аз съм жена, мога да ругая за такива неща. Чакай, напред не е толкова тъмно. А бе, това бебе не спи ли вече прекалено дълго? Сигурен ли си, че не е умряло?

— Ами… напика ме на средата на последния коридор, а последния път, като го погледнах, се усмихваше.

— Ха. Винаги съм се удивлявала как ги навиват жените да стават майки.

— Навиват ли? Стига глупости, Елас. Те го искат отчаяно!

— Само веднъж, и то първия път.

— Не ти вярвам.

— Все ми е едно дали ми вярваш. Ти си мъж в края на краищата. Знам само, че ценя пълния нощен сън много повече от това да изтърся още едно бебе в този и без това претъпкан град, а после да провисна отвсякъде като единствена награда. Не, благодаря. Смятам да си остана шик завинаги.

— Сигурен съм, че не става точно така.

— Имаш само майка си за сравнение, и тя е имала само теб, нали?

— Тогава как не забременя — искам да кажа, след онова, което правихме следобед…

— Сила на волята. Виж, става по-светло — има някаква стая отпред.

— Чуваш ли шума над нас? Нещо ужасно става на площада, Елас Сил — и май се приближаваме към него… или то към нас.

— В името на Бездната, Имид, ще спреш ли да мрънкаш?

Озоваха се в странно кръгло помещение със застлан с камък под, освен по средата, където имаше лъскава дървена плоскост, и тя се измести под тях, сякаш беше без опора. Сводестият таван беше висок едва колкото да застанат на колене навсякъде, освен в средата, и се оказа, че в средата има четвъртита шахта, водеща право нагоре, доколкото можеха да видят. Отстрани имаше фенер, в който догаряше последното масло. Миришеше на пот.

— Сега какво? — попита Имид.

— Остави това проклето бебе — каза Елас Сил, странно останала без дъх.

Имид оправи гънките на одеялцето, след което внимателно сложи бебето отстрани, върху каменните плочи. То изгука, после се завъртя настрани и повърна. Бързо. Щом свърши, се отпусна отново на гръб, затвори очи и заспа.

Фенерът примига и угасна.

Топла кожа… ръце… бедра…

— Елас! — ахна Имид, щом ръцете ѝ го придърпаха. — Не пред бебето!

Но тя не слушаше.