Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Препъваха се в части от трупове, много от които все още бяха жадни за веселба, ако тръпнещите и гърчещи се разчленени крайници говореха нещо. Много пожари на жилищни сгради вече бушуваха близо до храма и го къпеха в зловеща светлина. Край стъпалата се издигаше грамадата от гниеща, но упорито потръпваща плът — демонът на Дебелината. Обкръжаваше го импровизирано пиршество с огромни късове недопечено капещо месо, раздавано на лакомото множество, с блеснали в захлас оплескани с мас лица, и хората навсякъде бяха болнави и отпуснати, както бяха отвикнали… е, не, поправи се Инеб Коф — изглеждаха болнави и отпуснати от великолепно, възхитително пресищане.

Видя Леност, понесена над множество ръце. Тя също го видя и успя да му махне лениво с облечената си в бяла ръкавица вяло отпусната ръка.

Тъй че всички се бяха събрали и трябваше да дочакат само своя блестящ спасител, Бочълайн, тръгнал насам, за да възвести на града неговата съдба.

Инеб не беше на себе си, обзет от тръпнещо очакване.

— Тук съм, миличките ми!

Сторкул Пърдж разпери широко ръце. Пред нея, в стаята на Оргиите, на най-горния етаж на бардака на Хурла, из сумрака се движеха смътни фигури. Много фигури, осъзна тя, и всички като че ли на четири крака. Добър знак. Всъщност, ако се съдеше по пръхтенето и грухтенето, много добри знаци.

Освен миризмата, разбира се.

Една фигура колебливо се надигна пред нея.

За жалост очите ѝ започваха да свикват с тъмнината.

— С какво си се наклепал целият? — попита тя намръщено.

Отвърна ѝ треперещ глас:

— Така са по-щастливи, видиш ли.

— Кои?

— Ами… — Дребният мъж посочи зад себе си. — Прасетата ми, кои.

Прасета? В името на Бездната, това прасета ли бяха!

— Но това е бардак! И третият етаж при това! Какво търсят тук тези отвратителни животни? Исках нормални отвратителни животни!

— Ами, крия ги, какво! Всички са се побъркали! Искат да изколят всичките ми красавици, но няма да ги дам! Кой ще погледне на горния етаж на бардак? Никой! Никой освен теб, а ти няма да отведеш прасенцата ми на заколение… нали?

Тя помисли дълго, след което отпусна ръце и въздъхна.

— Добре, просто ще задържа дъха си. Събличай се, старче, това е за сметка на заведението.

— Аз… не мога да го направя! Те ще ревнуват!

Насъбралото се разочарование ѝ дойде твърде много и Сторкул Пърдж запищя.

Объркани из подземните зали и коридори на храма. Имид Фактало, бебето и Елас Сил чуваха рева и гръмогласните викове някъде отгоре. Злокобно, сякаш по улиците на града се разиграваше ужасна касапница. Или поне така вярваха, след като последното, което бяха видели горе, беше ужасната смърт на Гръмогласната монахиня.

Но тук долу цареше пълна тишина. Къде бяха монахините? Иззетите деца? Не бяха видели нито едно, нито едничко.

— Шшт! — Елас Сил го стисна за ръката.

— Нищо не съм казал!

— Шшт!

И ето, че чу тихо мърморещи гласове. Стояха в някакъв коридор. Напред имаше пресечка с врата точно срещу тях. Смътна светлина на фенер се процеждаше от пролуките между смазаните ѝ с благоуханно масло дъски.

Елас го задърпа към вратата.

— Тук е — прошепна Имид.

Тя го изгледа накриво.

— Тук готвят бебетата — обясни Имид с разтуптяно сърце. Облиза устни — устата му изведнъж беше ужасно пресъхнала. — Водят ги тук за ръчичка, усмихнатите монахини. После — бух! Сатърът пада! Клъц, клъц, клъц, кокалите в казана, някоя дърта вещица разбърква с грамаден железен черпак, слюнка капе от беззъбата ѝ уста. И тънките гласчета млъкват завинаги! — Погледна задрямалото бебе в ръцете си. — Това е ужасно място, Елас!

— Ти си полудял! Говориш като… като родител!

И бутна рязко вратата.

Обля ги светлина.

Море от лица. Херувимски лица, безчет деца на всякаква възраст.

И всички завикаха:

— Влизайте, бързо! О, затворете вратата! — Беше си какофония от викове, честно казано, но поне тези две заповеди Имид и Елас разбраха.

И влязоха в огромната сводеста зала.

И затвориха вратата, разбира се.

Щом видяха повитото бебе, към тях се втурнаха деца.

— Ооо! Още едно! Момченце ли е? Или момиченце? Добре ли е? Още не е болно, благословена Богиньо, още не е болно!

Имид притисна бебето към гърдите си, по-далече от посягащите към него ръце.

— Махайте се, ужасни същества! Болно ли? Никой не е болен! Никой, казвам ви!

— Какво правите всички тука? — попита намръщено Елас Сил.

— Добруваме!

— Как така добрувате?

Едно малко по-пораснало момиче пристъпи напред.

— Тук ни пазят. От външния свят, онова ужасно, мръсно и заразно място!

— Заразно? — повтори озадачена Елас. — Какво имаш предвид?

— Там навън има мръсни неща — неща, които ще ни разболеят. Животни, които ще ни заразят! Мухи, птици, прилепи, мишки, плъхове, всички са заразени и искат да ни разболеят! И хора! Кашлящи, сополиви, и се пипат и бършат навсякъде! И мръсни миризми, от ануси и още по-лоши неща. И коли, които може да ни сгазят, стълбища, от които може да паднем, стени, в които може да се заклещим. Трябва да останете с нас, тук е безопасно!

— И здравословно — изчурулика друго дете.

— Как изглежда? — запита трето.

Елас Сил примига.

— Кое как изглежда?

— Светът.