Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Емансипор Рийзи излезе от тронната зала. Макар че, честно казано, трудно можеше да се нарече тронна зала, освен ако механизъм в желязна рамка с ремъци, колела и оси, голям колкото стая, можеше да се нарече трон.

Но пък, от друга страна, защо не? Не беше ли държавният апарат повторение на баланси, тежести и противотежести? Разбира се, че беше. Метафорично. С краля в средата, обременен по рождено право и увиснал в съоръжение, основано на заблуждаващото понятие за йерархично превъзходство. Сякаш неравенството може да се оправдае в името на традиция и подразбиращите се предпоставки за него са самоочевидни и неопровержими. И не беше ли този ревностен и фанатичен стремеж към здраве също такава илюзия за превъзходство, само че този път подчинена на морални убеждения? Сякаш жизнеността сама по себе си е нещо добродетелно?

За жалост, помисли Емансипор, докато вървеше по широката дълга колонада, присъщо е за мръсната човешка природа да скалъпва сложни системи на вярване, всички предназначени да подхранват нечие его. И да държат под контрол тези с не толкова неприятно его. Безкрайно множество ножове, притиснати до нечие друго гърло…

Трясък на счупено стъкло прекъсна мислите му. Лъскави парчета западаха навътре от двете страни на величествения коридор. Странни, ужасяващи фигури се заизмъкваха на свобода. Здравите мъртъвци. Излизаха от изправените си ковчези, протягаха ръце и дращеха във въздуха. Ужасяващи стонове се изтръгваха от съсухрени гърла, усти зейваха широко. Залитаха и се тътреха, а виковете им ставаха все по-силни и отчаяни.

Емансипор Рийзи зяпна втрещен, а след това изпъшка и промърмори:

— Корбал Броуч…

Един труп се извърна и изсъхналите му очи сякаш се впиха в Емансипор. Не беше изгнил колкото повечето останали и странни течности капеха като сълзи по отпуснатите му страни. Челюстта се раздвижи, изпука и най-сетне каза:

— Всичко е лъжа.

— Кое?

— Отиваме си. Всички. На същото място. Здравите, болните, убийците, светците! Същото ужасно място! Претъпкано, толкова претъпкано!

Мъртвите, както отдавна беше открил Емансипор, рядко имаха да кажат нещо добро. Но дори и тогава не можеше да се намерят двама мъртъвци, които да кажат едно и също. Обзе го нарастващо любопитство за подробностите в неизброимите лични кошмари, които носи смъртта.

— Как изглежда то? — попита слугата. — Това претъпкано място?

— Гигантски пазар — отвърна трупът, пръстите му дращеха в нищото. — Толкова много храна. Съкровища. Толкова много… неща!

— Е, това не звучи толкова зле.

— Но нямам никакви пари! — изкрещя трупът и задраска с нокти лицето си, след това се обърна, тръгна нанякъде и простена: — Никакви пари. Никакви. Никакви. Всичка други имат пари — дори убийците! Защо не и аз? Ох, защо не и аааз?

Емансипор зяпна след него.

Мъртва жена залитна наблизо, сякаш се навеждаше и вдигаше от пода невидими неща.

— Това не е моето! — проплака тя. — И това не е моето! Ох, къде е бебенцето ми? Чии бебета са тези? Ох! Ох! — Продължи напред, като вдигаше и захвърляше невидими бебета. — Всички са толкова грозни! Кой е родил всички тези грозни бебета?

Колонадата вече бе пълна с безцелно обикалящи трупове, макар да имаше някакво общо, безразборно почти стичане към външните врати. Емансипор подозираше, че скоро ще започнат да търсят живите си близки, защото това правеха обикновено немрящите, щом им се удадеше възможност. Да изрекат последни съжаления, злостни обвинения или празен хленч. Жалки в повечето случаи и само понякога — смъртно опасни. Все пак, реши Емансипор, малцина в Куейнт щяха изобщо да забравят тази нощ.

— В името на Бездната! — прошепна Имид Фактало. — Онзи мъж там определено не изглежда здрав.

Свита в сенките до него, Елас Сил изсумтя тихо, след което изсъска:

— Защото е мъртъв, идиот такъв!

Фигурата тътреше вдървените си като пънове крака на зигзаг през площада пред официалния вход на Великия храм. Откритото пространство бе затрупано със смет и осеяно с мръсни локви, но освен самотния мъртвец беше пусто. Някъде зад тъмното туловище на храма горяха сгради и искрящият дим се къдреше в нощното небе. Писъци и ужасени крясъци стигаха до тях от всички страни, от всяка улица и пресечка.

— Какво стана? — попита с разтреперан глас Имид.

— Опитай се да използваш малко този твой здрав мозък, глупако — сопна се Елас. — Това е по наша вина. Твоя и моя, Имид Фактало.

Той примига. Очите му зашариха насам-натам и накрая се спряха на нея.

— Но нали всички бяхме светци, всички! Ние бяхме просто тези, които занесоха парите! — Зяпна отново залитащия труп. — Изобщо не казаха нещо за, ъъ, за вдигане на мъртвите!