Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Ами, плаща ни се, за да премахнем бързо този ужасен уклон към здравословен живот. Макар че, честно казано, материалното богатство не ме интересува особено. По-скоро ме интригува предизвикателството.

Бочълайн се изправи, обърна се към Сторкул Пърдж и извади нож.

Животът на Имид Фактало никога не беше струвал кой знае колко. Такава поне беше собствената му преценка. Без жена, без деца, а и не беше мъж, когото жените ще гонят, освен ако не открадне нещо от тях. Така че самотата всъщност му беше близка, като стар приятел. Въпреки че уж да имаш приятел означава да не си самотен. Тази мисъл го накара да заключи, че самотата изобщо не е като стар приятел. Всъщност, ако имаше приятел, щеше да може да обсъди с него мислите си, понеже това правеха приятелите, и явно разговорът щеше да е чудесен.

Седеше на предното стъпало на скромното си самотно жилище и гледаше как една катерица подскача объркано по близкото дърво. Беше събирала седмици наред всевъзможни неща в очакване на идващата зима. Странно, такива гризачи като че ли отбягваха приятелска компания. Самотата беше желаното им състояние. Ето до какво води яденето на орехи и зърна, заключи той мрачно.

Сегашното объркване на съществото нямаше никаква видима външна причина, което подсказа на Имид, че източникът на тревогите идва отвътре, някакъв особен пристъп на безпокойство в малкия му мозък. Може би преживяваше морална криза и това го караше да подскача и цвърчи толкова гневно.

За всичко беше виновен онзи проклет слуга, каза си Имид. Греяно вино, ръждивец и дъранг, истинско изобилие от забранени вещества и безразличието, с което ги поглъщаше, беше отнело дъха на Имид. Жесток като катерица беше този човек. Разсеял беше светеца на Славния труд и още по-лошо — накарал го беше да мисли за насилие.

До ушите му стигна приглушен шум, някъде откъм Великия храм на Богинята. Тълпа. Далечни крясъци.

Катерицата замръзна и кривна глава. После побягна.

Врявата се усили.

Светецът леко се наведе и надникна по улицата.

Още писъци, пукот на счупени грънци, силен трясък… хора изпълниха пространството между сградите. Тълпа. Прииждаше право към него.

Притеснен, Имид се надигна от стъпалото.

Стотина граждани, ако не и повече. Разкривени от ужас и паника лица, между тях — светци на Славния труд. И достойни. И монахини… какво беше това?

Изпълниха улицата. Бутаха се и газеха всеки който падне. Едно разплакано бебе се изтъркаля до долното стъпало точно под Имид и той го вдигна бързо миг преди ботушът на един достоен да стъпи върху него. Дръпна се, опря рамене във вратата и зяпна обезумялата тълпа.

А след нея вървеше Паладинът на Чистотата Инвет Лоут. Беше извадил меча си и лъскавата стомана святкаше; размахваше оръжието над главата си и крачеше все едно, че води парад. Или кара стадо овце.

— Слабаци! — ревеше Паладинът. — Бягайте, мръсна сган такава! Всички сте осъдени! Видях ви лицата! Подуших мръсния ви дъх! Нечисти сте всички! Никой няма да избяга присъдата ми!

Забеляза Имид и вече смълчаното бебе в ръцете му и ги посочи с меча си.

— Свидетели сте!

Имид зяпна. Бебето също зяпна. От покрива точно над тях катерицата и тя зяпна.

В другата ръка на Инвет имаше носна кърпа, с която Паладинът бършеше засъхнала кръв от лицето си. Очите му блестяха ужасно.

— Обявете се! Свидетели! Или понесете съдбата на Нечистите!

— Свидетели сме! — вресна уплашено Имид. Бебето благоразумно изгъргори.

Паладинът на Чистотата размаха триумфално меча и подкара стадото си напред.

Нещо близо до Великия храм гореше, димът се виеше нагоре и се трупаше на тъмни, почти черни облаци.

Зад Инвет Лоут Имид с изненада видя Елас Сил — ситнеше крадешком към него.

— Елас…

— Тихо, глупако! Видя ли го? Полудял е! — Замълча. — Това бебе не е твое.

— Да съм казал, че е?

— Тогава защо го държиш? Не знаеш ли колко е опасно това? Може да се наака, да се разреве или най-лошото — да се разшава!

— Някой го пусна.

— На главата ли си падна? — Приближи се и погледна. — Това петно… цицина ли е?

— Би могло…

— Кълна се в Богинята, светец ли е? Имид, намерил си най-младия светец на Славния труд!

— Какво? То това е само едно бебе…

— Светец е!

— Какъв труд? Бебетата не работят! Елас Сил, изгубила си си ума!

— Виж му лицето, глупако — точно сега работи!

Нещо топло плесна в скута на Имид и миризмата го удари в носа.

Междувременно тълпата на осъдените беше нараснала, четиристотин двайсет и шест и още, носеше се като стадо побъркани добичета по булевард „Зеления език“. А от двете страни, по улици и задни улички, суматохата се разрастваше като гнила смет.

Един говедар, повел трийсет вола към двора на търговец месар, изтърва уплашените си животни и те се втурнаха полудели право към многото фургони, издърпани и оставени под Паметника на Пърленето — древно тухлено здание, двайсет етажа високо, със съмнителен произход и неясно предназначение.