Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Рицар на Щастието? Разбирам — рече чужденецът и кимна замислено. След това кроткият му поглед се плъзна към Инеб Коф. — И истински демон, макар и доста смален. Доста подходящ за орнаментални функции, между другото. Ако си имах мантия… уви, такива са превратностите на пътуването.

— Мантия!? — изсъска възмутен демонът. — Аз бях гигант някога! Тиранът на Хедонизма! Така ме наричаха. Демонът на Порока, проклет фокуснико, нямаше равен! Всички ми се кланяха — Дебелина, Мързел, дори Страст.

— В Куейнт ли си се показвал? — попита мъжът. — Колко необичайно. Виновникът за тази твоя показна екстравагантност… бих се радвал да се запозная с тази жена.

Сторкул Пърдж кривна глава.

— Жена ли? Откъде знаете, че е жена?

Мъжът я изгледа за миг и се обърна.

— Хайде, приятели, седнете с мен край това скромно огнище. Тук, в багажа на слугата ми, ще намерим съвсем не скромен запас от забранени вещества, убеден съм.

Махна към купчината пепел, блесна магия и…

Близкият храст лумна в пламъци.

Мъжът се сепна.

— Моите най-смирени извинения. Беше неволно, уверявам ви. — Махна отново, в огнището се появиха дърва и запращяха, преди да се разгорят. Храстът междувременно продължаваше да гори и бълваше нагоре езици пламък със странни цветове. Сторкул Пърдж го изгледа накриво и пристъпи към огъня. Инеб Коф запълзя зад нея с тихо пъшкане и задъхан — като че ли се беше запътил към бутилките вино.

— Не мислете, че съм дошла тук с намерение да се отдам на нездравословни навици.

— Нездравословни, казвате — рече мъжът и широкото му чело се намръщи, докато ровеше в торбата от мачкана кожа. — Въпрос на мнение, определено. Аз лично предпочитам най-вече вино. Смятам го за здравословно и, в умерено количество, за тонизиращо. Тъй че — нищо вредно.

— Умъртвява мозъка — отвърна тя строго. — Уврежда го дълбоко и с нарастващ ефект. Още по-вредното е, че атакува кръвта и разхлабва естествената дисциплина.

— Естествена дисциплина ли? Богове на бездната, каква странна представа!

— Нищо странно няма в нея — настоя тя. — Това е механизмът, прилаган от инстинктивното желание за здраве.

— За разлика от добруване.

— Здраве и добруване не са в опозиция.

— Доста категорично твърдение, госпожице Пърдж. О, извинете, бях неучтив. Аз съм Бочълайн. Както ме виждате, нищо повече от кротък пътник, без никакво намерение — не, наистина — да отсядам в хубавия ви град.

— Какво им е на воловете ви, Бочълайн? — настоя тя. — Очите им…

— Рядка порода…

Инеб Коф допълзя до първата бутилка вино, изпънал глава, и изплези език към гърлото.

— Нях. Хнн. Мнях. — Езикът му заблиза тъмното стъкло като език на котка.

— А, ето — каза Бочълайн, щом извади няколко неща от торбата. — Ръждивец. Дъранг, под форма на сухо листо и на меко топче. Бял нектар… къде, в името на Гуглата, го е намерил това, чудя се? Опиум утурл… хм, набор лекарства, всички свързани със ступора, прилаган за успокоение на силно изпънати нерви. Не знаех, че флегматичният ми слуга страда от подобни неразположения. А, ето и малко вино. И прасковен ликьор, и крушов ликьор, а тук — и малко китова сперма… Кралице на Сънищата, какво ли прави пък с това? Все едно, всеки от нас по свой начин е едно тайнствено чудо, нали? Е, сигурен съм, че господин Рийзи няма да негодува, че сте опитали от изобилния му запас — насладете се колкото желаете. Аз лично ще пийна от това фаларийско вино…

Сторкул Пърдж зяпна изобилието от забранени вещества. От устата ѝ се изтръгна стон.

Зад официалния вход имаше дълга широка колонада, обградена от двете страни с трупове, положени в ковчези. Капаците бяха от стъкло, мътно и мехурчесто, но не достатъчно, за да скрие обитателите им, уви. Подредени между тесните мраморни колони, множество замъглени изсъхнали очи сякаш проследиха Емансипор и Инвет Лоут, докато те вървяха по широкия проход. В другия край имаше голяма двукрила врата.

— Здравите мъртъвци — обясни Паладинът на Чистотата, докато крепеше с едната си ръка кретащия до него слуга. — Както можете да видите, всички те са добре. С чист дух и здраво тяло. Блестящо доказателство за наградите, които следват живот, неопетнен от мръсните пороци, които мъчеха някога населението ни.

— Защо са тези гримаси на лицата им? — попита Емансипор.

— Богинята взима повечето смъртни в прегръдката си със страдания на дебелото черво.

— Смърт от запек?

— Усърдието на здравословния живот. Много граждани прекаляват с яденето на трева.

— Трева ли?

— Нямате ли спомен за такива неща? Всъщност как бихте могли? След като сте станали светец по времето на Некротус Нихили. Трева, разбира се, чудесният заместител на месото. Хирурзите ни са аутопсирали всякакви видове трупове — по-рано често разрязваха стомаси и намираха плътни късове месо, останали в несмлян вид години наред в жертвата. Наистина ужасно. Сега, разбира се, намират топки трева, което, както можете да си представите, далеч не е толкова отвратително откритие — в края на краищата крави умират от това непрекъснато.

— А сега — и крави, и граждани.

— Ще се изненадате от приликите, Първи светец.