Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Прав сте, Първи светец. Има едно малко известно пророчество, че аз ще съм този, който ще ви намери и ще ви отведе при краля. Достатъчно добре ли сте, за да станете?

Емансипор се изправи с усилие и залитна. Здрава ръка в метална ръкавица му помогна.

— Елате, Първи светец на Най-славния Труд…

Коленете на слугата се подкосиха и Паладинът побърза да го задържи.

— Какво има, приятелю? — попита с тревога Инвет Лоут.

Без да обръща внимание на тълпата, която ги бе обкръжила, Емансипор отново се изправи и погледна Паладина.

— Ви… видение, о, Най-чисти. Ужасно видение!

— Ужасно звучи, наистина! Какво видяхте?

Емансипор леко вдигна глава. Трябваше да измисли нещо, и то бързо.

— Само за вашите уши и за ушите на краля е, за никой друг!

— Дори и за Великата жрица на Богинята?

— О, да. За нея също.

— Тогава да тръгваме. Ето, подпрете се на ръката ми…

Рицарят на Щастието Сторкул Пърдж се подпря на задната стена на Дневния храм. Гледаше право пред себе си, но не виждаше нищо. Заливаха я вълни от страх. Беше обречена. Рицарските присъди никога не бяха в полза на съдения. Самата тя бе участвала достатъчно много пъти, за да знае, че това е неотменима истина, и добре помнеше тайното вътрешно наслаждение, когато добавеше гласа си към хора на обвинителите. Престъпленията против Добротата бяха неоспоримо най-сериозните и тази сериозност ставаше все по-сериозна. Намръщи се на тази мисъл, след което поклати глава, изведнъж уплашена да не би да губи разсъдъка си.

Но пък може би така щеше да е най-добре. Увита като пашкул в безумието си преди мига на присъдата.

Проклетият Инвет Лоут! Всеки Рицар на Щастието знаеше, че митът за Първия светец е пълна измислица. Онзи чужденец не беше нищо повече от възползвал се от удобната възможност мошеник, достатъчно хитър, за да заложи на суеверието и в същото време да погъделичка самолюбието на Лоут. Ако някой заслужаваше осъждане, това беше Паладинът на Чистотата, крачещ из града в заслепяващия облак на безупречната си праведност, облак толкова гъст, че да задави и най-здравите граждани.

Имаше ли нещо, което да може да използва? Не беше ли се поставил Инвет Лоут над всички останали? Не трябваше ли и той да е подвластен на скромността и здравословната посредственост? Смееше ли да му се опълчи?

— Ще ме изяде жива — прошепна тя. — Кого заблуждавам? Той вече точи шипа за мен на стената. В името на Богинята, трябва ми пиене! — И след това възклицание затвори уста толкова рязко, че зъбите ѝ изтракаха. Огледа се бързо и с облекчение видя, че наблизо няма никого.

А после нечий тих хриплив глас прошепна:

— Спомена ли някой за пиене?

Сторкул Пърдж рязко извърна глава. Гласът сякаш бе дошъл някъде точно до нея, но нямаше никого.

— Кой си ти? Къде си?

— Надуших много сладка следа.

Рицарят на Щастието погледна надолу и видя малка пищно облечена фигура — лежеше до десния ѝ ботуш.

— Не ме ли познаваш, Сторкул Пърдж? Вярно, тези дрехи не ми стоят добре. Бяха на танцьор, въртели са се вихрено в обреден танц…

— Глупак — изръмжа Сторкул. — Тези дрехи са били на марионетка. Ето, виждат се и конците.

— Кукла ли? — отвърна с тънък гласец съществото. — О! Ужас!

— Ти си Порок. Инеб Коф. Защо не си мъртъв вече?

— О, ти не разбираш! Единственото, което можах, беше да допълзя до теб! Съблазънта на желанието ти… чух го!

— Сбъркал си…

— Ах, лъжа! Добре! Лъжите са хубаво нещо. Нали започвам от тях!

— Тихо! Ще ни чуят.

— Все по-добре и по-добре. Да, ще си шепнем двамата. Пиене, нали? Спирт, нали? Хванал съм следа, която води навън през портата към сушата. Следа, ухаеща на всевъзможни глезотии, казвам ти. Алкохол, ръждивец, дъранг…

— Вътрешната порта? Ами аз току-що бях там!

— Някой е влязъл в града, скъпа…

— Някой? Чужденец? Да, чужденец! — Знаеше го!

— Трябва да проследим дирята му назад, двамата с теб, Сторкул Пърдж. Трябва!

Тя се замисли. В ума ѝ се завихриха образи. Драматични обвинения, сцени на триумф и на падението на чужденеца и на Инвет Лоут. Но нямаше да е добре да действа прекалено бързо. Не, двамата трябваше да са свързани много по-сложно един с друг, всеки — защитник на другия в голямата им измама. Да, вече можеше да го разбере. Скоро в Куейнт щеше да има нов защитник на чистотата.

Но първо…

— Добре, Инеб Коф. Ще го проследим.

— Великолепно! Вдигни ме тогава, жестокосърдечна моя. През Вътрешната порта и навън, на открития път!

— Тихо! Много високо говориш! — Наведе се и вдигна хилавото същество, в което се беше стопил някогашният Инеб Коф. — Не говори — прошепна му. — Докато не сме в безопасност.

Когато приближи портата, един от стражите пристъпи на пътя и впи очи в нея.

— Добри рицарю, какво носиш?

— Едно ужасно дете — отвърна тя. — Заразено е.

Мъжът се дръпна.

— Заразено ли?

— Децата не са невинни, а само неопитни. Често срещано заблуждение. Това тук е шумно, пакостливо, агресивно и мисли само за себе си.

— Изключително дете значи.

„Както би ти казала всяка майка, току-що описах всяко дете на този свят, тъпо мулешко говно такова.“

— Всъщност толкова изключително, че нямаме никакъв избор освен да го махнем от града.