Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

И може би зъл. С апатията, безразличието, с мълчаливото приемане на безчовечността. При жесток крал имаш жестоки благородници, оттам жестоки търговци и тъй нататък, до жестоките улични псета. И все пак Имид Фактало копнееше онова време да се върне. Защото, оказваше се, един добронамерен крал, крал, обсебен от добротата, налагаше на всички под себе си определено ревностно усърдие, от което произлизаха всевъзможни видове жестокост. Породена от суров справедлизъм — Елас Сил настояваше, че такава дума съществува, а ако не я беше имало преди, вече я имаше, — яростната страст в практиката да се наложат благородни идеали без гъвкавост или състрадание се оказваше също толкова унищожителна за човешкия дух, колкото злините, които Некротус и неговата пасмина бяха успели да причинят на хората.

Злото имаше безброй лица и някои от тях бяха съвсем явни и дори добронамерени.

Докато други, като това на Бочълайн, не издаваха нищо, нищичко.

Имид не можеше да прецени кое от двете е по-плашещо.

Стигна до дома на Елас Сил и почука три пъти, както диктуваше обичаят, след което влезе, както вече позволяваше законът, тъй като интимността изкушаваше към… интимни неща. И я видя да излиза от задната стаичка зад завесата, като си оправяше туниката. Изражението ѝ бе определено гузно.

Имид спря на прага, замръзнал от ужас.

— Кой е там отзад? — попита я строго. — Ще го кастрират! А теб… теб…

— О, я млъкни. Никой няма отзад.

Имид я зяпна.

— Ти си мастурбирала! Това е незаконно!

— Никой обаче не е доказал, че е нездравословно, нали?

— Не физически, емоционално е нездравословно! Има ли някакво съмнение в това, Елас Сил? Умът ти се поддава на низки страсти, а низките страсти водят до безсрамни желания, а безсрамните желания водят до изкушение, а изкушението води до…

— Край на цивилизацията. Знам. Е, какво искаш, Имид?

— Ами, ъъ, дойдох да се, ъъ, изповядам.

Тя пристъпи към него — миришеше на жена — и каза с презрение:

— Да се изповядаш ли, Имид Фактало? И какво трябва да изповядаш на колега светица, ако не изкушения? Ти си лицемер!

— Изповядвам двуличието си! Е, доволна ли си? Имам импулси. Е?

— О, я стига! — Елас седна на един стол. — Всичко е толкова жалко, нали? Чу ли? Вече крадат бебета. Ако реват, нарушават закона. Ако деца играят на войници на улицата, нарушават закона. — Погледна го и попита: — Направи ли си полагащите се упражнения днес?

— Не.

— Защо имаш тикове?

— Не знам. Сигурно е страничен ефект.

— От добрия живот?

— Много смешно.

— Е, дали да не се поупражняваме заедно?

Имид присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Нещо много незаконно. Гостуването ти ме прекъсна.

— Това не е упражнение!

— Много потискаща изповед правиш, Имид Фактало. Разбира се, мога да я приема като предизвикателство.

— Отвратителна си. — Той преглътна. — Кажи още отвратителни неща.

Докато мине през градските порти, Емансипор Рийзи беше станал вир-вода. Нервите му се бяха изпънали и му се гадеше. Не че го спряха. Сигурно е от прахта и миризмата на волска и мулешка пот, каза си, докато се буташе напред между селяните, подкарали натоварените си талиги през тесния проход. С благословията на Опонн щеше да е изпълнил задачата си за ден и да може да се върне към нормалния начин на живот… или поне толкова нормален, колкото бе възможно на работа при двамата му зловещи господари.

Надяваше се, че жена му си живее добре с приходите му в Печалния Молл. Хлапетата щяха да са на училище все още, макар че големия като нищо можеше да са го взели за чирак вече. Четири години бяха минали в края на краищата. Цял живот, предвид това, което бе преживял след онзи съдбоносен пиянски ден, когато почука на вратата на Бочълайн в гостилницата „При Злочестия“.

Щеше да си е намерила и любовници вече, да. Моряци, рибари, може би дори някой и друг войник. Не изпитваше кой знае какво негодувание заради това. Самотен живот е това: майка без съпруг край нея.

На двайсет крачки от портата спря и застана встрани от нижещите се коли и мучащите животни. Огледа се замислено, мъчеше се да определи какво му е различното тук в сравнение с безбройните други градове, които бе виждал.

Беше по-кротко, първо. Отдясно, в края на един тесен проход, имаше нещо като площад, на който стояха в редици граждани, махаха с ръце и подскачаха на място. Зачуди се дали също не са светци, с пукнати черепи и вече съвсем побъркани. Мяркаха се няколко хлапета, но нито един просяк обаче. А пък улицата изглеждаше изненадващо чиста.

Ако това се водеше добър живот, не беше толкова зле.

Разбира се, нямаше да продължи дълго. Не и след като Бочълайн и Корбал Броуч замисляха краха му. Жегна го съжаление.

— Какво правиш тука?

Емансипор се обърна.

— Извинете?