Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Добър ли? Не разбираш ли, господин Рийзи, колко съвършено зъл е геният на този крал? Всякаква въобразима тирания е възможна, когато е предшествана от идеята, че е за добруването на населението. Покровителстване? Разбира се, но когато е поднесено с ококорена невинност и искреност, какво да направи един гражданин? Да негодува от благодеянията? Едва ли, не и когато вината е първото избрано оръжие от добродетелния мъчител. Не. — Бочълайн се изправи и се обърна към притъмнелия град. Приглади косата си назад с две ръце и очите му блеснаха в сумрака. — Свидетели сме на гениалност, чисто и просто. А сега ни предстои да противопоставим умовете си на този умен крал. Признавам, кръвта ми кипва буйно пред такова предизвикателство.

— Радвам се за вас, господарю.

— Ах, господин Рийзи. Разбирам, че все още не схващаш заплахата, която този крал представлява за същества като теб и мен.

— Ами, честно казано, не, господарю. Както кажете.

— Налага се да обясня връзката ясно, с достатъчно простота, за да може необразованият ти ум да схване значението изцяло. Желанието за доброта, господин Рийзи, води до искреност. Искреността на свой ред води до чувство за свята праведност, която поражда нетърпимост, от която бързо следва строга присъда, налагаща сурово наказание, предизвикващо всеобщ ужас и параноя, което евентуално кулминира в бунт, водещ до хаос, после до разпад и оттам — до край на цивилизацията. — Бавно се обърна и изгледа Емансипор. — А ние сме същества, зависими от цивилизацията. Тя е единствената среда, в която можем да виреем.

Емансипор се намръщи.

— Желанието за доброта води до край на цивилизацията?

— Точно така, господин Рийзи.

— Но ако основната цел е да се постигне добър живот и здраве сред населението, какво му е лошото на това?

Бочълайн въздъхна.

— Ох, добре, ще опитам отново. Добрият живот и здравето, както казваш, налагат добруване. Но добруването е контекстно, относително понятие. Благодеянията се измерват чрез противопоставяне. Тъй или иначе, резултатът е самоувереност, а оттам — непреодолимо желание да се наложи еднаквост сред тези, които са възприемани като по-малко чисти, по-малко щастливи — непросветените, ако предпочиташ. Но еднаквостта води до скука, а след това до безразличие. От безразличието, господин Рийзи, следва разпад като естествено следствие, а с него — отново край на цивилизацията.

— Добре, добре, господарю, изправени сме пред благородната задача да предотвратим края на цивилизацията.

— Добре казано, господин Рийзи. Признавам, че намирам етичните аспекти на нашата мисия за удивително… освежаващи.

— Имате ли план?

— Несъмнено. И да, в него ти ще изиграеш съществена роля.

— Аз?

— Трябва да влезеш в града, господин Рийзи. Ненатрапчиво, разбира се. И щом влезеш, трябва да изпълниш следните задачи…

Незрящите очи дълго време се бяха взирали, без да съзират нищо. Не беше изненадващо, след като гарвани отдавна бяха изяли всичко, което имаше да се изяде в тези стари очни кухини. Не бяха останали клепачи, с които очите да мигат, нито някакви течности, които да докарат сълзи до съсухрените ръбове. И все пак Некротус Нихили, бивш крал на Куейнт, не беше чак толкова изненадан, когато видя как безформеното нещо бавно се заоформя, разшири се и изпълни гледката пред душата му, гледка, която досега не беше нищо повече от мрак — радушното приветствие на Бездната.

След като бе издърпан обратно и принуден да обитава този съсухрен, накълван от птиците труп, увиснал на градската северна стена, плътта, която някога, в по-добри времена, бе наричал своя, се оказа, макар и не изненадващо, все пак разочароваща. Още по-лошо — той усети, че може да говори.

— Кой ми го направи това?

Отвърна му глас някъде отдолу, не отдалече, може би на нивото на гърдите му.

— На това имам повече от един отговор, крал Некротус.

Въжето, с което душата му бе вързана към това тяло, не беше толкова стегнато, за да му попречи леко да се наведе, за да може да погледне надолу. Тъй че успя да види двете врани, кацнали на ръждивия шип, издаващ се от стената, на който беше набучен трупът.

— Аа — каза Некротус. — Разбирам.

Едната врана кривна глава.

— Така ли? Колко мило.

— Да. Дошли сте да обсъдите мен. Моя живот. Моята съдба, всички изгубени любови на смъртните ми години на този свят. Само че защо трябва да съм свидетел на този ироничен каприз?

— Всъщност — каза първата врана — бихме искали да обсъдим не теб, а твоя брат.

— Макротус ли? Онзи сополив червей? Защо?

— Първо, защото сега той е крал.

— О. Разбира се. Трябваше да се сетя. Без наследници. Е, много копелета, но законите са изрични за това. Смятах официално да осиновя един, но пък той умря. А преди да успея да избера друг, умрях и аз.

— Мда. Доста безотговорно — каза първата врана. — Във всеки случай приятелката ми направи повърхностен оглед на трупа ти и засече останки от отрова.

Некротус се замисли за момент, после каза:

— Онзи изтърсак ме е подредил! Богове на бездната, не мислех, че е способен на това!