Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— По-точно — продължи враната, — забъркал е удължаващите живота ти алхимици, Некротус. Което ми се струва странно предвид страстта му към здравето.

— Аз обаче мамех, нали? Той мразеше това. Изобрети механизъм, да ви кажа. Запълва цяла стая. Влиза в една сбруя и упражнява всичките си мускули, всичките стави, движи го насам-натам. Прекарва по половин ден там. Реших, че е полудял.

— Кажи ни за тази Господарка на Благонравието — подкани го враната.

— Богиня. Несъществена. Строга, нещастна, нос като зурла на свиня, нали разбирате. Така е поне на статуите и идолите, които я изобразяват.

— Богиня?

— Така мисля. Вярва се, че обитава в една яма във Великия храм. Защо?

— Сега е официалната покровителка на града.

— Тази кръвожадна кучка? Богове на бездната! Ако не бях това съсухрено нещо, увиснало тук, щях да… щях да… ами, нямаше да е така!

— Е, крал Некротус, трябва да изтъкна, че не сте сам тук на тези стени.

— Нима?

— Тъй че сега ви питам: склонен ли сте да съдействате в свалянето на вашия брат, краля на Куейнт.

— По-добре, отколкото да вися тук. Да чуем плана ви, гарджета.

Емансипор опикаваше един храст и слушаше чуруликането на птиците, които поздравяваха утрото.

— Погледни по-добре тази жълта и тъмна струя, господин Рийзи…

Гласът го сепна.

— Господарю! Вие, ъъ, изненадахте ме.

— И струята ти секна, да. Вярвам, в случай че те интересува, че няколко малки магии биха могли да я променят тъй, че от нея този нещастен храст да разцъфти. Но както казах, виж я по-добре, господин Рийзи. След няколко дни ще се изумиш, че е чиста почти като прясна вода.

Емансипор приключи с няколко последни тръскания, загащи се и затегна припряно вървите на панталона си.

— Не ви разбирам, господарю…

— За да пребиваваш в града, без да се набиваш на очи, господин Рийзи, ще трябва да се въздържаш от всякакви нездравословни глезотии. Тъй че като нищо може да се върнеш от тази мисия нов човек.

Емансипор го зяпна.

— Да се въздържам? Напълно? Не мога ли да…

— Категорично не, господин Рийзи. Сега смъкни съответните неподходящи неща от себе си. Тълпата търговци долу на пътя достига идеална гъстота.

— Не искам да ходя там.

— О, но ти си на работа при мен, нали? Договорът ни предвижда…

— Да, да. Разбира се, господарю. — И добави с вече по-спокоен тон: — Не мога ли поне да закуся, преди да тръгна?

— Е, добре, закуси. Никой не може да каже, че съм жесток господар.

Върнаха се при огъня и Рийзи бързо напълни лулата си с ръждивец и дъранг, и счупи запечатаната с восък запушалка на бутилка вино.

— Щом приключиш — каза Бочълайн, — тук край пътя има малко див анасон. Сдъвчи от перестите листа. Би трябвало да прикрият всевъзможните миризми, излъчващи се от особата ти. Жалко, че не можем да намерим див чесън, лук и барабонки от скункс… Не прекалявай с виното, господин Рийзи, няма да е добре да се клатушкаш и да залиташ пред портите на Куейнт. Изпускаш толкова дим, че може да задействаш противопожарната команда на града… Мисля, че вече ти стига, господин Рийзи. Анасонът…

— Копър е, господарю.

— Нима? Е, все едно.

Емансипор отиде до туфата, заскуба тънките стръкове и въздъхна:

— Чувствам се като проклета гъсеница.

— От белите с черните шарки ли? — попита Бочълайн. — С удоволствие мога да те уведомя, че те се превръщат в най-красивите пеперуди.

Емансипор го зяпна.

Господарят му му отвърна със същото.

След миг мълчание Бочълайн се покашля и каза:

— Е, хайде, върви.

Имид Фактало крачеше вяло по улица „Бързоходеца“ и половината му лице потръпваше от някакви странни тикове. Бяха започнали преди няколко дни, следствие от раната, която бе получил в главата и за която бе помислил, че е напълно оздравяла. Но сега… сега в добавка към тиковете го спохождаха и странни мисли. Желания. Забранени желания.

Чудеше се дали с Елас Сил бяха постъпили правилно. Но вече беше твърде късно. Онзи магьосник, Бочълайн, беше… плашещ. По особен, свръхестествен начин. Сякаш топла мисъл никога не беше влизала в смъртната му душа и всичко, което се таеше вътре, беше тъмно и студено. А историите, които беше чул… разправяха, че имало втори магьосник, склонен да се крие, и с крайно користни апетити. Тъй че… зло.

Понятие, за което Имид рядко се беше замислял, но което сега го глождеше. У стария Некротус Нихили не беше имало нищо особено добро. Обичайният набор нездравословни капризи, присъщи за хората с абсолютна власт. Двайсетина потиснически закона, предназначени, както обясняваше Елас Сил, да обогатяват краля, та да може да се отдава на разгул за сметка на простолюдието. Но ако си плащаше десятъците и не убиваше или крадеше някоя важна особа, човек можеше да си изкара живота, без нито веднъж да си навлече беля. И, разбира се, системната поквара течеше надолу много лесно, отровата на цинизма заразяваше и най-низшия страж толкова, колкото и краля. Подкупът решаваше повечето проблеми, а където не можеше, правеше го бързата и брутална жестокост. С други думи, животът беше прост, праволинеен и понятен.