Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Жената, застанала пред него, беше с бяла лъскава броня и с бяло наметало, обшито със златиста коприна. Лицето ѝ бе като на мраморна статуя, изваяна от творец, обсебен от идеята за съвършенство, чак до бледата пудра по бузите ѝ от двете страни на правилния леко вирнат нос. Червената лъскавина по устните ѝ ѝ придаваше вид все едно току-що е изпила шише кръв. Студените твърди сини очи се бяха впили в него с високомерно пренебрежение.

— Шляете се, гражданино.

— Всъщност се колебаех.

Жената примига и се намръщи.

— Има ли разлика?

— Разбира се — отвърна Емансипор. Помисли дали да обясни разликата, но се отказа.

— Е — рече тя, — колебанието също не го обичаме много.

— Тръгвам си по пътя тогава.

— Да, но, първо, къде отивате? Ако се съди по говора ви, сте някакъв чужденец — не го отричайте! Имаме притеснения с чужденците. Имат бунтовни идеи. Трябва да науча всичко за вас, като започнем с причината да дойдете в Куейнт. Хайде, говорете.

Тирадата ѝ беше привлякла зяпачи и всички те гледаха Емансипор с неприкрито подозрение и чакаха отговора му.

Капки пот избиха по сбръчканото му чело. Бочълайн трябваше да отговаря на тези проклети въпроси. Или още по-забавно, Корбал Броуч — с безизразните му черни като мъниста очи и с кротката му вяла усмивка. Осени го вдъхновение и той се облещи на строгата жена.

— Коя си ти? Главата ме боли. Къде сме?

Тя се намръщи още повече.

— Аз задавам въпросите.

— Какво стана? — попита Емансипор. — Събудих се край портата. Аз… работех. Работех, да. С бригада. Почиствахме каналния ров. Имаше един голям камък, казаха да го махнем и… Забутахме го… После… болка! В главата ми! Кълна се в Богинята, дори не знам кой съм!

Тълпата ахна. После някой извика:

— Той е светец!

— Провъзгласен ли си от Рицар на Щастието? — попита жената.

— Ъъ, не знам. Не помня. Може би. Кой ден сме днес?

Някой от тълпата отвърна:

— Денят на свети Ебар, о, избрани!

— Седем месеца! — възкликна Емансипор. След това се изруга наум. Беше прекалено много. Какво си мислеше?

— Седем месеца? — Рицарят на Щастието пристъпи към него. — Седем месеца?!

— Ами… така мисля — изломоти Емансипор. — Коя година сме сега? — Идиот! Влошаваше нещата още повече!

— Втората година от царуването на Макротус.

— Макротус! — възкликна слугата. „Бъбрив глупак такъв, спри!“ Ново вдъхновение и Емансипор завъртя очи и се свлече върху камъните. Тълпата се развика, приближиха се няколко души.

Заговориха.

— Значи е той, а?

— Най-първият светец на Славния труд! Каза седем години, нали? Сигурен съм. Седем!

После Рицарят на Щастието изръмжа:

— Митът за Първия светец… в смисъл, толкова съм търсила и така и не го намерих. Освен това този е чужденец. Първият светец не може да е чужденец.

— Но, блажени Рицарю на Щастието — настоя някой, — всичко, което каза той, съвпада! Първият светец, предвестникът на всичко, което дойде! Кралските пророчества…

— Знам Кралските пророчества, граждани! — сопна се жената. — Внимавайте да не реша, че спорите шумно на обществено място!

Някъде от по-далече прогърмя глас:

— Какво става тук?

Жената отвърна с известно облекчение:

— А, Инвет Лоут. Ако благоволите, помогнете в решаването на тази ситуация.

Мъжкият глас се приближи.

— Ситуация ли? Ситуациите са нежелани, Сторкул Пърдж. Дори редови рицар като вас трябва да знае това.

— Старая се да разпространявам съгласие навсякъде, о, Най-чисти от Паладините.

— И би трябвало, за да не се окажат действията ви изключителни или, да не дава Господарката, уникални. Не се смятате за уникална, нали, Сторкул Пърдж?

Гласът ѝ изведнъж изтъня.

— Разбира се, че не. Чистотата на вродената ми посредственост е абсолютна, Най-чисти. Мога да ви уверя в това.

— Какво става тук? Кой е този изпаднал в безсъзнание човек?

Настойчивият гражданин побърза да отговори:

— Първият светец, Най-чисти Паладин на Добротата! Човек без памет за последните седем години!

— Тогава защо е в безсъзнание?

— Не издържа на разпита на Рицаря на Щастието. И пак припадна. Благословена да е Господарката, че пристигнахте.

Никакъв отговор или отрицание не последва от страна на Сторкул Пърдж и лежащият в краката ѝ Емансипор за миг изпита съчувствие. Това бързо отмина. Нека да се пържи, реши той, отвори очи — което бе забелязано моментално — и ги впи в жената рицар. Последва нов стон и ново престорено изпадане в забрава.

— Пак! — ахна гражданинът. — Пак припадна, щом я видя!

— Вървете си, Сторкул Пърдж — заповяда Инвет Лоут, — и чакайте Рицарската присъда в Дневния храм на Добротата.

Отвърнаха му с приглушено:

— Слушам, Най-чист Паладин.

Емансипор чу как ботушите ѝ заскърцаха и се отдалечиха.

— Събудете се, Първи светец — каза Инвет Лоут.

Беше идеално. Очите на Емансипор изпърхаха озадачено и се впиха в грубото, изсечено като от камък лице на рицаря в броня, застанал над него.

— Аз… никога не съм ви виждал — промълви слугата, — но познавам душевната ви чистота. Вие трябва да сте Паладинът. Трябва да сте Инвет Лоут.

Твърдите сини очи на мъжа блеснаха от задоволство.