Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— И какво смятате да направите с него? — попита стражът.

— Да го оставя на вълците. Да го пусна в кош да го отнесе отливът. Да го продам на зли, но нищо неподозиращи търговци на роби. Още не съм решила, страж. Сега, ако обичаш, се отдръпни, за да не би изпаренията от това нещастно дяволче да те отровят…

Стражът направи още една стъпка назад и ѝ махна нервно да мине.

Щом излязоха на пътя, тя каза:

— Добре, вече няма никого наблизо. Сега накъде?

— Право напред — отвърна Инеб. — Четирийсет крачки, после наляво по черния път, нагоре по хълма. На самия връх. Богове на бездната, миризмата е толкова силна и, ах, колко приятна!

Най-низките ѝ желания се събуждаха с всяка стъпка напред. Много притеснително. Вярно, някога, преди много време, беше изключително глезено същество, сладка изкусителка, служеща на същия този демон, който сега носеше под мишницата си. Като мед в капан за оси, като космата мишка в змийско гнездо, като курва на прага на храма. И беше хубав, макар и отровен живот. Призна си, че ѝ липсват онези дни — или нощи по-скоро. И все пак, ако чужденецът и Инвет Лоут не крояха скорошната ѝ гибел, знаеше, че щеше да продължи с новия си неопетнен живот като Рицар на Щастието, чиста в помислите си… е, добре, повечето пъти, и в благочестивите ограничения на здравословния живот. Почитана и вдъхваща страх, представителна и извисена много над окаяната маса нещастници, изпълнили улиците на Куейнт. Нещастници, които не заслужаваха нищо друго освен презрението ѝ.

А имаше една малко известна истина. Здравословните порядки трябваше вече забележително да са повишили продължителността на живота, но самият стрес от усилието убиваше хората като мухи. Явно средният гражданин не беше достоен за задачата да живее добре. И мреше от упражнения и прекаляване със зеленчуци. Хирурзите докладваха, че най-честото оплакване напоследък било запек.

— Ха! — промълви тя задъхано, докато се катереше по черния коларски път. — Това, което му трябва на града, е едно хубаво изсиране, да.

— За начало — отвърна Инеб Коф. — Да, наистина, едно добро изчистване на системата. Експлозивно изхвърляне на…

— Млъкни — изръмжа му Сторкул. — Говорех на себе си.

— Не ми прозвуча така — изсумтя демонът.

— Е, така беше.

— Просто така ми се стори.

— Сбъркал си.

Съществото се завъртя под мишницата ѝ, мършавите крайници се сгърчиха.

— Добре! Добре! Съжалявам!

— Това си го биваше — каза трети глас.

Дойде някъде от върха, три крачки напред. Сторкул спря и вдигна очи към мъжа там.

— Какво? Какво си го биваше?

— Вие сте вантрилок, нали? Говорите с корема си? Възхитителна професия, винаги съм си го мислил. Изпълнена с тайнствена магия и душевна странност…

— Не е вантрилок — изръмжа Инеб Коф, който продължаваше да рита и маха с ръце.

Сивобрадият изящно облечен мъж почти се усмихна.

— Моля ви, аа, двамата — аз съм изключително възприемчива публика и ще останете доволни от благодарността, с която ще ви се отплатя за представлението.

— Аз съм Рицар на Щастието Сторкул Пърдж, а не фокусник с гласове! Кой сте вие и какво правите тук? Бивак ли е това на билото зад вас? Отговорете на въпросите ми, по дяволите, в името на Богинята на Благонравието!

— Отговори ѝ! — добави със злобно хриптене демонът.

Мъжът плесна с дългопръстите си длани.

— О, много добре, наистина.

Рицар и демон изреваха възмутено.

— Великолепно!

Сторкул Пърдж захвърли демона на земята и закрачи към непознатия. Инеб Коф запляска в прахта зад нея и изврещя:

— Надушвам ръждивец!

Чужденецът отстъпи крачка назад и тънките му вежди се вдигнаха.

— Изключителна драма. И най-висше чародейство, след като не виждам конците…

— Млъкни, жалко псе! — Сторкул се обърна към фургона наблизо и двата костенобели вола, които се поклащаха тъпо, какъвто навик имат воловете — макар че когато добичетата извърнаха глави към нея, потръпна, като видя черните им като оникс очи. Наблизо имаше останки от огън, а до кръга от камъни на земята се търкаляха две празни бутилки от вино. — Алкохол! Както подозирах! — Нахвърли се върху чужденеца: — Незнанието на забраните не е приемлива защита! Би трябвало да ви арестувам и да…

— Момент — прекъсна я мъжът, вдигна пръст и го опря на брадата си. — След като незнанието на забраните може да не е приемлива защита, какво да кажем за незнанието на това, което представлява приемлива защита?

— Какво?

— Какво да кажем за вашето незнание за подходящото обвинение, което трябва да се предяви срещу мен? — запита чужденецът и пръстът му затупа в ритъм по брадичката му. — Имате ли приемлива защита по отношение на това?

— Знам кои са подходящите обвинения!

— Тогава защо сте толкова неясна за тях?

— Не съм неясна!

— Ах — каза той с лека усмивка и лениво завъртя пръст.

— Млъкнете и двамата! — вресна демонът, след като допълзя до билото. — Сторкул Пърдж, забрави ли желанията си? Забрави ли какво ни доведе тук?

Тя се обърна рязко и изгледа Инеб Коф, като едва сдържа импулса да го стъпче. Овладя се и отново се обърна към чужденеца.

— Демонът е прав. Не съм тук в качеството си на Рицар на Щастието.