Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Ала сега в Куейнт властваха добродетелите, праведни и върховни. И хората танцуваха по улиците. Е, някои просто се опитваха, само за да умрат в опита. Цветист финален жест. Много такива имаше в днешно време. Да живееш чисто, да живееш с безупречна жизненост. Да умреш бавно. Да умреш внезапно. Но винаги да умреш, уви. Демонът, който като нищо можеше да е искал да умре, не можеше. Продължаваше да съществува под облика на скрити желания и така ставаше свидетел на неизменните реалности за тези тъжни смъртни. Снишаваха се и се мъчеха да избегнат неизбежното пробуждане на онези малки ядачи на плът. В края… в края беше краят и само краят. Горките човечета.

Колко удоволствия, замисли се мрачно Инеб, са наистина чисти? Колко хора подминават неуязвимо множеството засади, които физическият свят устройва на пътя им? Това беше друг вид танц, с отчаяно пляскане на криле по петите, и стилът бе изключително непривлекателен. Рязък, пестелив, отбранителен и конвулсивен до крайност. За демона беше потискащо да го гледа. В края на краищата кое не убива?

Ровещите му ръце напипаха нещо в сметта зад Двореца на Земните наслади и той го извади. Голяма бутилка от печена глина, с пукнато дъно и счупено гърло, но иначе… съвършена. Демонът я измъкна и я огледа. Да, някога в нея бе имало алкохол.

Неволната усмивка на Инеб се разшири и озари пъпчивото му мръсно лице, щом вдигна бутилката към носа си и вдиша дълбоко миризмата ѝ. Отпреди години, сигурно, още когато Дворецът беше общо взето друг вид заведение, когато между стените му се предлагаше нещо друго вместо зелени листа.

Увисналите му устни погалиха хладната глеч, обходиха гладкия изпъкнал печат на майстора. Червеният връх на езика пробяга по острия ръб на гърлото. Той подуши, подсмръкна, погали го с пръсти и седна в сметта. Също както ги имаше малките ядачи на плът, имаше ги и малките невидими същества, които се вкопчваха в спомени за вкус и миризма. Щеше да му отнеме половината нощ, докато бутилката поднесе насладата си.

— Чудил ли си се някога какво стана със Страст?

Очичките на Наусео Мързела се присвиха сред меките гънки тлъстина, но единственият отговор, който предложи, беше шумно жлъчно изригване на газ някъде отдолу. Пресегна се с мазна оцапана ръка и откъсна тлъста ларва от купчината гнили зеленчуци, после грижливо я постави на изплезения си език. Кратко изпукване и след това — мляскане.

— Понеже — продължи Сенкер Късната — от всички нас тя изглеждаше май най-… упоритата.

— Може би — изхъхри Наусео — точно затова изобщо не я виждаме. — Махна широко с ръка. — Тази глуха уличка показва жалката ни участ в днешно време, както е запусната и оставена на гладни плъхове, пъплещи личинки и свенливи спомени за отминала слава. Да не говорим за жалкия ни брат Инеб Коф.

— Твои спомени, не мои — рече Сенкер Късната и сбръчка чипото си носле. — Твоята слава беше прекомерна и твърде неистова за вкусовете ми. Не, тази уличка с тихата си скромност ме устройва напълно. — Изпружи не толкова чистите си голи крака и се настани по-удобно в сметта. — Не виждам никаква причина да я напускам, още по-малко да се оплаквам.

— Аплодирам постоянството ти — каза Наусео, — и самоувереността, с която лежиш тук нощ след нощ и наблюдаваш смаляването ми. Погледни ме. Станал съм само гънки кожа. Дори миризмата около особата ми е станала от мръсна на мухлясала и землиста, сякаш не съм нищо повече от гниещ дънер на някоя неогрявана от слънце полянка. И, бих могъл да изтъкна с извинение за привидната неделикатност, ти също си много по-малко от онова, което беше някога, скъпа. Кой се е поддавал на чаровете ти напоследък?

— Никой. Но признавам, че нямам сили да се притеснявам и за това.

— И ще продължиш така, докато не изчезнеш, Сенкер.

Тя въздъхна.

— Прав си. Трябва да се направи нещо.

— Например?

— О, ще помисля за това по-късно. Виж, хубава тлъста личинка. Изпълзя… ей я там!

— Виждам я. Много е далече, уви.

Сенкер Късната му се усмихна мило.

— Е, аз ще я хапна, благодаря ти.

Сандъкът беше пълен с монети. Злато като слънчев залез и избеляло като пикня сребро, отровен блясък за изнурените очи на Емансипор Рийзи. Нищо добро не идваше от богатствата, нищичко.

— Ние сме светци на Славния труд — каза мъжът, Имид Фактало.

— Изглежда достойна титла — отбеляза Бочълайн. Стоеше пред двамата граждани на Куейнт, стиснал ръце зад гърба си.

Емансипор беше наклал малък огън край пътя и сега приготвяше греяно вино против усилващия се студ. Скромните ежедневни шетни сякаш винаги водеха до нечувани, огромни злини. Винаги беше така, поне според него. Особено в компанията на господарите му. И сега усещаше, че се започва нещо наистина гадно.

— Достойна титла, казвате — отвърна Имид; изглеждаше така, все едно току-що е глътнал шепа пепел. — Така ли си мислите?

— Естествено — отвърна Бочълайн и повдигна учудено вежди. — Току-що го казах.