Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Воюващите му герои — те са войници. Говорят както би трябвало да говорят войниците. Не са герои, а професионалисти. Призванието им ги прави уморени, стари и разяжда сърцата им.

Примитивните хора у него — и тук ще призная искрената си, неподправена завист от познанието му и неговото прилагане — са автентични чак до мръсното под ноктите им. Ериксън знае как действат тези цивилизации на основно ниво, какво е усещането да разпалиш огън в пустошта и да слушаш нощните шумове, докато звездите блещукат в небето. Това е знание, което не може да се придобие, а е неразделна част от душата на писателя.

Тази история — „Здравите мъртъвци“ — е по-лека по тон от повечето материал, засягащ Малазанската империя и нейния възход и упадък, но изобретяването ѝ и чистият размах на изложението са не по-малко впечатляващи. Това е приказка, която моли да бъде четена на глас сред тълпа единомишленици в осветена от огън кръчма, за предпочитане с облаци дим от лули, виещи се във въздуха (и несъмнено с няколко кандидат-рицари на Щастието, които наблюдават неодобрително). Богатството на идеи е зашеметяващо, но те излизат на сцената по толкова скромен и мил начин, че е лесно да бъдат подминати и гениалността и чистата оригиналност на сътворяването им да се приеме за нещо подразбиращо се от само себе си. Когато чете Ериксън, човек започва да си мисли, че адски се е отвлякъл, просто защото се е разсеял от някоя идея, понятие, герой. След известно време вече гъмжи от тези неща, всичко тича насам и натам, ококорено и весело, настава пълна суматоха, но към края на историята авторът отново е събрал всичко в торбата — стигнал е до края, който е имал предвид от самото начало. Прави го така, че да изглежда лесно, но изобщо не е.

Да го кажа по друг, по-личен начин — като писател: отново и отново, когато чета Ериксън, се улавям, че скърцам със зъби, пляскам се по челото и ръмжа: „По дяволите! Защо не съм се сетил за това!“ В такава егоцентрична професия като нашата не може да има по-голяма похвала.

Пол Киърни, 2004

Здравите мъртъвци

Предупреждение към всички фашисти на тема „стил на живот“. Не четете това, за да не ослепеете.

Които умрат здрави, ги препарират и излагат на показ в стъклени олтари като пример за добър живот.

Имид Фактало, бригадир на работната бригада каменари, които редяха настилката отвътре покрай крепостната стена, беше премазан от един обърнал се фургон и така стана светец. Колегите му работници, с прашасали лица, го зяпнаха в почуда, щом примига и отвори очи. Небето зад тези досадни образи наистина му заприлича на великолепното обиталище на Господарката на Благонравието, Богинята на Добротата, в чиято нежна прегръдка Имид Фактало се почувства на ръба на пропадането. Стига, разбира се, човек да можеше да пропадне нагоре, да се издигне от тежката греховна земя и да се гмурне с пронизителен радостен вик в необятната синева горе.

Но бляскавото възнесение така и не дойде. Вместо това пратиха бегачи до Великия храм и те вече се връщаха, повели след себе си достойни, с розовите им ризи и панталони, вързани на ставите, с ръкави и крачоли, пълни с подплънки, за да изпъкне в очите на всеки зяпач мускулатурата на безупречно здраве; изпитите им лица бяха обагрени от здравословна руменина. А с тях идеха и трима Рицари на Щастието, с бели наметала и подрънкващи излъскани посребрени брони в знак на високия им ранг… И Имид видя, че първи сред тия тримата е не кой да е, а самият Инвет Лоут, Най-чистият от Паладините, който нямаше нужда от руж, за да обагри изпъкналата му челюст, лицето с големия нос, което беше почти пурпурно, с толкова добре наситените със здрава кръв вени и артерии под много леко петнистата кожа. Имид знаеше точно толкова добре, колкото всеки друг гражданин, че човек би могъл, като види рицаря Инвет Лоут за първи път, да допусне най-лошото — това, че Паладинът твърде много си пада по ейл, вино и други забранени пороци на разпуснатия живот — но случаят не беше такъв. Инвет Лоут нямаше да може да е толкова изтъкнат сред Рицарите, ако беше толкова пропаднала душа. Всъщност нищо неприятно не беше минавало през устата му, поне навътре.