Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Вие ли, сър — избоботи той, щом намръщено погледна отгоре изпод ръба на ослепително блесналия на слънчевата светлина шлем, — сте недостойната луга от солените блата, когото наричат Имид Фактало? Е, съвсем ли се е отворил пръснатият ви череп? Толкова ням ли сте вече, колкото и тъп? Богинята търпи както физически, така и умствено недъгавите, както ще благоволите да научите, сър. Което ви прави дваж, ако не и триж благословен. Разлика, над която следва да се замислим, нали? Но виждам, че очите ви шарят, което подсказва, че зрението не ви е напуснало. Дваж, значи, както предположих отначало. Е, Имид Фактало, бивш бригадир от Трети стенен Кръг каменометачи, сега ще бъдете удостоен да научите, че заради съдбовната ви злополука, която проля кръвта ви толкова гадно по лицето ви и камъните под вас, ви провъзгласявам за Светец на Богинята.

Имид Фактало зяпна рицаря. А после стисна очи, простена и съжали с цялото си сърце, че проклетият фургон не го е убил.

— Търговецът нарече града Куейнт3 — каза Емансипор Рийзи, примижал към далечните високи стени със странните им увиснали знамена. Разнебитеният фургон трополеше и подскачаше по каменистия път.

— Е — въздъхна Бочълайн, — няма кой знае какво, което да подкрепя това наблюдение.

— Не, господарю, той наистина се казва Куейнт, последният и най-отдалеченият от градовете-държави на този полуостров. А след като и едно селце не видяхме през последните шест дни, бих се съгласил с търговеца, че наистина е отдалечен.

— Може би — отстъпи чародеят и подръпна острата си брада. — Все пак единственото качество, което мога да забележа от това разстояние, качеството, което би могло да се определи като „странно“, е спретнатата редица трупове, набучени на стената откъм сушата.

Емансипор примижа и се вгледа по-добре. Не бяха знамена значи, увиснали така унило.

— И наричате това странно ли, господарю?

— Определено, господин Рийзи. Корбал Броуч ще се зарадва, не мислиш ли?

Слугата се облегна на капрата, за да отпусне схванатия си кръст.

— Допускам, господарю, че градските власти няма да погледнат с добро око на кражба на… ъъ, украсите им.

— Предполагам, че си прав — измърмори Бочълайн и високото му чело се набръчка умислено. — По-тревожното може би е, че мълвата за последните ни лудории в предишния град може да е изпреварила скромните ни особи.

Емансипор Рийзи потръпна и стисна поводите още по-силно.

— Искрено се надявам да не е, господарю.

— Може би този път не бива да рискуваме. Какво ще кажеш, господин Рийзи? Да заобиколим града. Да си намерим някое селце в околностите, да си купим прилично корабче и да минем през залива?

— Чудесна идея, господарю.

Пътят напред беше пуст, прахта след търговеца, с когото се бяха разминали, вече улягаше зад тях. Сякаш напук на решението на Бочълайн обаче миг след това пред очите им изникнаха двама души. Мъж и жена, понесли малък, но явно тежък сандък.

В този свят на добродетели третият и най-обругаван демон, Порок, изпитваше самота, отчаяние и мъка. Което по принцип не беше редно. От трите преждеспоменати емоционални състояния Инеб Коф4 беше добре запознат с последните две. Отчаяние и мъка, но тях той причиняваше на други. Да страда под техния гнет като онези, които се поддаваха на изкушенията му, беше безотговорно. Е, може би не това бе подходящата дума, но чувството беше същото.

Едва ли можеше да се каже повече за контешкото облекло на танцьор, което носеше в момента, облекло, явно принадлежало на много по-висок и широкоплещест индивид. Тъжна истина беше, замисли се той, докато ровеше в боклука на една уличка зад Двореца на Земните наслади в търсене на… нещо, каквото и да е. Тъжна истина, че изкуствата на плътта неизбежно, рано или късно, капитулират пред телесната немощ. Че талантът и мъжката сила отстъпват пред немощни мускули и трошливи кости. На света нямаше място за състарени артисти и този жесток факт едва ли можеше да е по-очевиден от начина, по който демонът откри мъртвия танцьор. Сбръчканото му лице, зяпнало невиждащо към небето, изражението, издаващо смътна изненада, може би дори негодувание, с което прогласяваше окончателното разбиране, че както е бил остарял и прегърбен, не е могъл да изпълни точно онова движение. Че силният пукот, който несъмнено бе придружил онова последно завъртане и пирует, несъмнено е бил лошо нещо.

Демонът се съмняваше, че е имало публика. Още един тъжен факт, свързан с престарелите артисти — никой не ги гледа, никой не се интересува. Завъртане, пирует, изпукване, просване върху мръсния калдъръм — и лежиш там, несмущаван от никой друг, освен от дребните ядачи на плът, които обитават живото тяло и едва сега излизат навън да ядат.

Порок винаги беше последното убежище за артисти. Когато не останеше нищо друго, винаги го имаше пиенето. Съмнителните апетити на плътта. Прекомерните глезотии, поднасяни на отрупани плата. Множеството възхитителни предсмъртни желания, които да се опитат сред безбройните вещества, които се предлагаха. Или ги бяха предлагали. В доброто старо време.