Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Фургоните бяха тежко натоварени с бурета лой, която се топеше през целия ден и покриваше подгизналото дърво с лъскава патина. Арто Прочутия гълтач на огън, чиято прочутост напоследък се беше смалила до жалка пепел, минаваше покрай тях точно в този момент. Успя само да види тичащите към него побеснели волове, а след това го удари грамадна рогата глава. Ударът го изхвърли назад, гърнето с жаравата, окачено на дясното му рамо, изхвърча и пръсна въглените си във всички посоки.

Последвалият взрив беше чут и усетен от всеки гражданин в Куейнт, а рибарите в залива, които изхвърляха риби с четири перки от мрежите си, вдигнаха глави и видяха фучащо към небето огнено кълбо и поне три вола, премятащи се във въздуха над града, преди Паметникът на Пърленето да рухне пред очите им.

Пламъците огряха прашните облаци в ярко оранжево.

Бочълайн бавно избърса острието на ножа с бял парцал. Погледна за миг към Инеб Коф, а после се обърна на запад, където слънцето вече пълзеше надолу в пещерата на нощта, и застина неподвижно като фигура в героичен гоблен.

Демонът лежеше изпружен на земята, стегнат в отеснелите си кукленски дрехи.

— Добре — изръмжа Инеб, — срежи ги да ме освободиш. Но внимателно!

— Няма защо да се притесняваш, демоне — каза Бочълайн и се наведе над него. — Но ако продължаваш да се въртиш…

— Няма да мръдна, обещавам!

Лек плясък на криле издаде връщането на враната. Лъхна остра миризма на плесен, а след секунда до Бочълайн се появи втора фигура: грамаден мъж, плешив, кожата му с белотата на твърдо сварено и обелено яйце, и също толкова лепкава на допир навярно. Малки унили очи изгледаха демона с хладно любопитство.

Инеб оголи зъби в усмивка.

— Знам какво си мислиш. Но не. Аз не. Не съм хомункулус. Дори голем не съм. Аз съм истински демон.

Мъжът облиза отпуснатите си устни.

Инеб замълча, устата му изведнъж пресъхна.

Върхът на ножа се хлъзна под жакета на демона точно над издутия му корем и започна да реже нагоре.

Бочълайн вдигна другата си ръка, подаде окървавения парцал на спътника си и каза:

— Слънцето залезе, Корбал Броуч.

Резна нагоре, жакетът се разтвори и магьосникът продължи с ръкавите.

Корбал Броуч взе парцала и го вдигна към лицето си. Вдиша дълбоко, а после се усмихна, хвърли парцала в краката си и направи няколко жеста с дясната си ръка.

— А нечистите, Корбал Броуч? — попита Бочълайн.

Кръглото лице на евнуха се смръщи разочаровано, почти кисело.

— А, разбира се — измърмори Бочълайн. — Прощавай, приятелю.

Още три рязвания и дрехите паднаха. Демонът се надигна и доволно си пое дъх.

— Чудесно! Така е много по-добре. Вече съм нов демон.

— Ще ми изтече кръвта! — проплака Сторкул Пърдж.

— Бодна ти само пръста, жено! — изсумтя презрително Инеб.

— Ще припадна!

Бочълайн прибра ножа.

— Моля, седнете, госпожице Пърдж. Инеб, налей, ако обичаш, малко вино на Рицаря на Нещастието.

Имид Фактало — туниката му беше прогизнала и оцапана — затича по улицата. Елас Сил тичаше до него. Бебето се въртеше в ръцете му, но изглеждаше доволно.

Зад тях един бегач на дълги разстояния, който се връщаше от гостуване на седем левги извън града и поради това умът му разбираемо беше разстроен, влетя в горящата сграда. И повече не излезе. Паникьосани животни и пощурели граждани тичаха във всички посоки през пушеци, искри и пепел. Фенерджиите още не се бяха появили и само пожарите в различни райони на града се бореха с пълзящата нощна тъмнина.

Елас се вкопчи в ръката на Имид и го дръпна.

— Насам!

Побягнаха по тъмна лъкатушеща уличка.

— Не ни бийте! — чу се писклив жален вик някъде отпред.

Двамата спряха и се огледаха в тъмното.

— Оставете ни на мира!

Имид Фактало заситни предпазливо напред. И видя в сметта две малки фигури. Нелепо дребни и кльощави. Отляво — мъж с набръчкана като на златна фурма кожа. До него — жена, мъничка, но все пак зряла жена, сякаш някой извратен майстор беше направил цицеста тънкокрака кукла, с която да глези болните си фантазии.

— Мостове на Бездната! — прошепна Елас Сил. — Какво са тия двамата?

Сбръчканият отвърна:

— Аз съм Дебелина, известен на много мои приятели като Наусео Мързела. А приятелката ми е Леност, Сенкер Късната на име. А не ми ли намирисва тук на нещо? Нещо… предстоящо? Съживяващо? О, да, мирише ми. Ти можеш ли да го помиришеш, Сенкер?

— Не мога да се занимавам с мирисане.

— Ах, да. Досадата се връща… със закъснение!

— Тази миризма е бебешко ако — каза Имид Фактало.

— Не това. Нещо друго. Нещо… чудесно.

Зад тях се разнесоха крясъци.

— Какво беше това? — попита Наусео.

Елас Сил дръпна Имид за ръката.

— Да се махаме оттук.

Заобиколиха двата демона и Имид попита:

— Сега накъде?

— Във великия храм. Да дадем бебето на монахините.

— Добра идея. Те ще знаят какво да правят с него.

Зад тях Наусео Мързела пропълзя към демонката на Леността.

— Чувствам се по-добре, знаеш ли? По-добре. Странно е. Промени идат към Куейнт, о, да.

Писъците се приближиха.

— Май трябва да бягаме — каза Сенкер.

— Да бягаме ли? Защо?

— О, прав си. Защо да си правим труда?