Работилницата на дявола

— Искам да изляза оттук, Кланси. Искам да видя Стейси. По новините казаха, че е в Центъра по изгаряния във Вашингтон. Загубила е ръката си и състоянието й е критично. Тя не може да умре, човече… Трябва да остане жива.

— Доколкото виждам, не можеш да отидеш никъде, особено с тези тръбички и системи.

По телевизията предаваха кадри от мачовете на Крис, сетне излъчиха снимки от награждаването му със Сребърна звезда. Последва интервю с баща му.

— Разбрах, че президентът възнамерява да награди сина ви с медал „Свобода“. Това е най-високото отличие, което може да получи едно цивилно лице.

Гласът на Ричард Кънингам беше едва доловим.

— Синът ми е герой. Винаги е бил герой. И на футболното игрище, и в Персийския залив. Затова не съм изненадан, че е рискувал живота си, за да спаси други хора.

Крис извърна глава от екрана и Кланси видя, че очите на приятеля му са пълни със сълзи.

— Какво има? Защо плачеш?

— Не мога да го направя отново, Кланси. Пак ще започна да скитам и да пия.

Кланси не беше психолог, но психологията беше неговата стихия. Той умееше да разбира и да изслушва хора, изпаднали в криза. Винаги бе подозирал, че нещо във взаимоотношенията между Крис и баща му не е наред. Знаеше, че майката на Крис е починала млада и че баща му е типичен американец от Мичиган. Крис не бе споменавал нищо повече — явно не искаше да говори за баща си. Винаги, когато се повдигнеше този въпрос, Крис ставаше нервен и сменяше темата. Кланси подозираше, че алкохолизмът му е причинен от нещо по-дълбоко от трагичната смърт на дъщеря му и загубата й е била само поводът. Кланси се поколеба за миг, после каза:

— Помниш ли, когато дойде при мен и повърна на пода във фоайето? Подслоних те и ти казах, че ме е грижа какво става с теб. Спомняш ли си какво каза тогава?

Крис не отговори.

— Каза ми, че никой не те иска и на никого не му пука за теб.

— Бях пиян — рече Крис, но очите му още бяха насълзени.

Той взе дистанционното управление на телевизора и гневно изключи звука, за да не слуша славните спомени на баща си. В долната част на екрана се появи надпис:

БАЩАТА НА ГЕРОЯ

— Тогава ти ми каза и друго — продължи Кланси. — Каза: „Нямам си никого.“ Спомняш ли си?

Крис пак не отговори. Само гледаше екрана, от който баща му с гордост говореше за него.

— Щом си нямаш никого, тогава кой е този тип, който се хвали с теб?

— Той е моят… — Крис млъкна, после добави. — Той се съгласи да…

Крис отново млъкна и сякаш се пренесе някъде далеч.

Кланси се запита дали да не рискува и да не се опита да отгатне. Знаеше, че хората в състоянието на Крис може лесно да се разстроят и да изпаднат в депресия, но от друга страна, периодите на силни емоционални кризи бяха времето, когато човек беше най-податлив на предложения и най-склонен да се справи с истинските си демони.

Така че Кланси реши да хвърли бомбата.

— Осиновен ли си, човече? За това ли става дума? Опитваш се да накараш баща ти да те приеме? Ето защо имаш големи постижения — типичен американец като баща си и герой от войната в Персийския залив? За да може той най-после да те приеме и да те обикне? През целия си живот ли си се чувствал като боклук и захвърлено дете, което никой не иска?

На лицето на Крис се изписа смесица от гняв и самопрезрение, а после изтерзаност. Кланси пое дълбоко дъх и продължи да го притиска.

— И така, този човек те е прибрал в дома си, но те е накарал да се трудиш, за да спечелиш любовта му. И ти никога не си се чувствал достатъчно добър за него.

Лицето на Крис почервеня от смущение. Той погледна Кланси, но не каза нищо. В погледа му се четеше зов за помощ.

— Виж какво, Крис. Знаеш ли защо умря Кениди? Тя умря, защото онези копелета във Форт Детрик правеха отрова. Ти отиде в Персийския залив, донесе я и отровата я уби. Не ти. Вината не е твоя, човече. Кениди не умря, защото ти не успя да направиш нищо. Нейната смърт не е доказателство за твоето безсилие. Ти нямаш нищо общо с това. Баща ти не е съумял да те приобщи и вината е негова. Той не е бил достатъчно умен, за да види какво притежава, или е бил твърде голям егоист, за да се интересува. Но ще ти кажа едно, Крис. Време е да разбереш кой си всъщност. Докато не проумееш това, няма да намериш покой. Не оставяй този миг да отлети. Може повече никога да не се доближиш до него.

Кланси видя, че е уцелил десятката. Приятелят му плачеше.

— Не съм психиатър, а само съсипан бивш боксьор, който не обича да вижда хора, спящи на улицата, но мога да ти помогна… Аз те обичам и ме е грижа за теб. Винаги е било така.

— Не мога да живея сам — дрезгаво каза Крис. Кланси хвана здравата му ръка, задържа я и рече:

— Че кой ти е казал, че си сам? Виж, аз съм тук.

Минаха две седмици, но Стейси още отказваше да види Крис. Той непрекъснато разпитваше медицинския персонал за нея и научи, че е преместена от Центъра по изгаряния в друга клиника във Вашингтон.

Крис отказваше да говори пред медиите и това го направи още по-желан за тях.

Те постоянно стояха пред болницата и когато седмица по-късно го преместиха в хотел, отидоха да го дебнат там.