Работилницата на дявола

Той даде показания пред ФБР и се съгласи да свидетелства пред сенатската комисия, извършваща разследването. По телевизионните новини съобщиха, че адмирал Зол е под домашен арест във Форт Детрик, а полковник Лорънс Читик се е съгласил да свидетелства срещу него в замяна на имунитет срещу подвеждане под съдебна отговорност. Уендъл Кини се бе самоубил, взимайки свръхдоза ксанакс.

От Конгреса и Белия дом зададоха много въпроси за съдържанието на Белия влак и нещо по-важно — за онова, което се е извършвало във Форт Детрик. Медиите в национален мащаб постепенно започнаха да разкриват истината за Дяволската работилница.

Крис редовно ходеше в болницата, за да сменят превръзката му, и свикна много ловко да се изплъзва от журналистите. Деветмилиметровият куршум беше раздробил рамото му и специалистите от „Уолтър Рийд“ му казаха, че никога няма да може да си служи пълноценно с дясната ръка. Назначиха му терапия, но той не посещаваше процедурите.

Дните се превърнаха в седмици. Един ден еднообразието на оздравителния период беше нарушено от плешив психиатър, също лекуващ се алкохолик, когото Кланси му бе препоръчал. Човекът дойде и изслуша Крис, който се опита да разгадае чувствата си към себе си, баща си и смъртта на дъщеря си. След втората седмица Крис вече не можеше да понася оплакванията си за детството си — сега му звучаха като хленчене. Но имаше чувството, че е разбрал какво се е случило с него и защо е преживял криза. Крис мислеше, че лечението ще подейства с течение на времето, но му беше необходима помощта на Стейси. А и той отчаяно искаше да й помогне. Но тя не желаеше да го види. Всъщност дори се криеше. Крис копнееше да я види, но Стейси бе изчезнала.

Един следобед той се обади на Карл Брил, агента на ФБР, който бе взел показанията му след инцидента с Белия влак, и му остави съобщение, че си е спомнил още нещо.

Само след час на вратата на хотелската стая се потропа и на прага застана Брил и първите му думи бяха:

— Имал си да ни кажеш още нещо.

— Да. Влез — отговори Крис.

Брил седна и го загледа очаквателно. Крис не знаеше как да започне.

— Как е рамото? — попита Брил, за да наруши тишината.

— Вече няма да мога да хвърлям топката.

— И какво от това? Онези дни отдавна минаха. Е, какво има?

— Мисля, че… си спомням нещо. Трябва да говоря със Стейси Ричардсън. Нещо се върти в подсъзнанието ми. Мисля, че тя ще ми помогне да го изясня.

— Глупости — отсече Брил.

— Искам да знам къде е тя, Карл.

— Последния път, когато погледнах значката си, там пишеше Федерално бюро за разследване, а не „Бюро за намиране на мацки за инвалиди“.

— Трябва да говоря с нея, Карл. Ти си взел показанията й. Трябва да ми кажеш къде е.

— Не извършвам такива услуги.

— Не искам нищо друго, освен да знам къде е. Хайде, длъжник си ми. Ако не бяхме предотвратили взривяването на Белия влак, сградата на ФБР щеше да е пълна с мъртви агенти и ти вероятно щеше да си един от тях.

Карл пое дълбоко въздух и каза:

— Стейси Ричардсън е в частна клиника в Роузмънт. Не знам адреса, но няма начин да не я забележиш на околовръстното шосе. Има пет сгради и кула в средата.

Прилича на гигантска скулптура на среден пръст, насочен към града, и затова е любимото ми място. Стейси Ричардсън е в стая номер 606 под името Лора Кендъл.

— Благодаря.

Карл Брил стана, приближи се до вратата, после се обърна.

— Хей, Крис, чувал ли си израза „Внимавай какво си пожелаваш“?

— Какво означава това?

— Тя хич не изглежда добре — отговори Брил и излезе от стаята.

Крис взе такси и каза на шофьора да излезе на околовръстното шосе. Движеха се по огромната магистрала, когато видяха сградата, която сякаш наистина показваше среден пръст на града. Крис я посочи и каза на шофьора да го закара там.

Слезе от таксито, плати и влезе във фоайето, после взе асансьора до шестия етаж и намери стая 606. После отвори вратата.

Сърцето му биеше като обезумяло.

Стейси седеше на голямо кресло до прозореца и гледаше телевизия. Когато той влезе, тя се обърна рязко.

Лицето й беше ужасно обгорено. Дясната й ръка изглеждаше по-къса и беше превързана до рамото. Косата й беше обръсната, за да могат да лекуват изгарянията на главата й.

— Махни се — каза тя. — Отивай си… Моля те. Не ме гледай.

Крис коленичи до нея.

— Недей, моля те — каза тя и се опита да скрие лицето си от него.

Той я прегърна и нежно я притисна до себе си.

— Не ме докосвай!

— Стейси… Стейси… моля те, не прави така. Въпреки факта, че експлозията я бе обезобразила, близостта прогони болката, с която Крис живееше, откакто бяха разделени.

— Не. Моля те, върви си — повтори тя. Очите й се напълниха със сълзи.

— Никога повече няма да си отида. Не мога да те оставя.

Стейси го блъсна.

— Как може да обичаш това? — попита тя и се обърна към него.

— Истинската красота е в душата. Знам колко много обичах Кениди, а накрая цялата беше в тумори. И въпреки това тя беше най-красивият човек, когото познавах… докато не срещнах теб. Само едно нещо може да ме накара да си отида. Погледни ме и ми кажи, че не ме обичаш.

— Моля те, Крис.

— Кажи го.

Тя го погледна и поклати глава.

— Не мога. Но няма да излезе нищо.