Работилницата на дявола

Лъки не знаеше кой го е пребил, защото когато това се бе случило, бе изгубил съзнание в един от биваците на скитници. Свести се навреме, за да бъде отново нокаутиран. Прости се с петте долара, които бе спечелил от сечене на дърва в Уейко, Тексас, но най-лошото беше, че му откраднаха маратонките „Найки“. Сега краката му бяха увити в черни найлонови чували за боклук, които бе свил от контейнерите зад мисията на Армията на спасението. Директорът го бе изхвърлил заедно с Майк Холивуд след двудневен престой, защото този период беше максималният за пребиваване там.

А после двамата отидоха на разпределителната гара в Уейко и се качиха на този товарен влак.

Майк Холивуд беше на двайсет и две — петнайсет години по-млад от Лъки — и още имаше обувки, но с изключение на тези две предимства, между двамата нямаше почти никаква друга разлика. Той беше също толкова раздърпан, мръсен и пиян. Къдравата му мръсна коса беше залепнала за главата. На единствената му фланелка, от която бе произлязъл прякорът му, пишеше:

АРНОЛД ШВАРЦЕНЕГЕР

Е РАЗБИВАЧ НА ДОМОВЕ

ПРЕМИЕРА В ХОЛИВУД ТРЕТИ ЮЛИ 1999 ГОДИНА

— Шибаната Хайди Флайш — рече Лъки, после отново надигна бутилката, като внимаваше да излее виното право в гърлото си, за да не опръска мехурите от слънцето на устните си.

— Дай малко — каза Майк.

Лъки протегна ръка да му даде бутилката и едва не я изпусна. Майк успя да я хване, избърса гърлото й с мръсната си длан и отпи голяма глътка.

— Да, всичко в шибания живот на тоя скапаняк е само за него. Аз все едно съм мъртъв.

— Егоистично копеле — съгласи се Лъки.

— Бях при него само едно лято, но това ми беше достатъчно. Знаеш ли колко даде за наркотици само за един скапан ден?

— За един скапан ден? — повтори Лъки, вперил поглед в бутилката вино.

— Трийсет и две хиляди долара.

— Трийсет и две… Какво?

— Не казвам, че харчи по толкова всеки ден. Но намерих сметката в къщичката до басейна. Или може би беше някъде другаде. Не си спомням. Както и да е. Сметка от една аптека в Малибу. От десети март. Трийсет и два бона. Празноглавото копеле си го пъха в носа или в ръката, а после има наглостта да ми вдигне скандал за един малък купон с марихуана. Да му го начукам!

Майк отново отпи от виното.

— Да му го начукам! — пиянски повтори Лъки. — Дай шишето.

Майк му даде почти празната бутилка. Лъки вече се беше натряскал толкова, че се клатеше в ритъм с движението на влака. Подпухналите му очи бяха притворени.

— Шибаното копеле има… Как беше? Остро изразена мания — продължи Майк Холивуд. — Без майтап. От наркотиците. Взима торазин на всеки четири часа, и валиум, и викодим, и литиум, и ксанакс, и дезирел, и какво ли още не. Гълта повече опиати от цял руски отбор по вдигане на тежести… И този тъпанар да ме изгони заради единствения ми скапан купон с марихуана. Скъпият ми татко!

Влакът съвсем намали скоростта, наближавайки върха, и по чакъла до релсите се чуха стъпки. После се показаха четирима души — тичаха с всички сили успоредно с влака.

— Качвайте се, копелета! — пиянски изкрещя Лъки. Единият мъж скочи в товарния вагон. Другите двама го последваха, сетне се обърнаха, сграбчиха четвъртия и го издърпаха във вагона. Новодошлите бяха мръсни и дрипави като Лъки и Майк Холивуд, но съвсем не бяха толкова пияни.

— Я вижте какво има тук — рече единият, като огледа Лъки и Майк. — Пиячка.

Беше дебел и мазен, имаше дълги прошарени коси, завързани на опашка, и говореше с акцент от западен Тексас.

— Време е за коктейли — каза другият скитник и кимна към бутилката вино. Той беше нисък и мускулест и също говореше с тексаски акцент.

Третият бе чернокож мъж на трийсет и няколко години. Онзи, когото бяха издърпали във вагона, беше с бръсната глава и тялото му беше изрисувано със затворнически татуировки.

— Дай бутилката, задник — каза гологлавият.

— Дадено… — глуповато се ухили Лъки, бързо пресуши останалото вино и хвърли шишето през отворената врата на бавно движещия се вагон. — Изсмукахме всичко.

— Шибани янки — изръмжа чернокожият, когато чу акцента на Лъки.

— Седнал си ми на мястото — рече ниският мускулест скитник и тръгна към Лъки.

Лъки се опита да стане, но преди да се надигне, скитникът го ритна и Лъки падна по задник.

— Откъде си купи тези страхотни обувки от истинска кожа? — подигравателно се ухили мъжът; имаше предвид найлоновите чували на краката му.

Лъки и Майк разбраха, че яко са загазили. Щяха да ги пребият без абсолютна никаква причина. Понякога ставаше така по железопътните линии. Е, животът не прощава никому.

— По-спокойно бе, момчета — изфъфли Лъки, опитвайки да се съвземе.

— Шибани янки. Като хемороиди сте — провлачено каза сивокосият скитник. — Най-добре е да ги видиш прострени на земята. Но като станат, адски ме изнервят.

— Така е — опита да се ухили Лъки, но силна болка прониза изранените му устни.

— Ей сега ще изхвърчите оттук — рече онзи с бръснатата глава и без предупреждение четиримата тексасци се нахвърлиха върху двамата янки.