Работилницата на дявола

След като се върна, Декстър не можа да намери средства, за да продължи научните си изследвания върху прионите. Докато преподаваше микробиология в университета „Сам Хюстън“, една вечер при него дойде деканът на факултета и му предложи стипендия във Форт Детрик, Мериланд. И там Демил срещна страховития адмирал Зол, който го изненада със задълбочените си познания за работата му в Нова Гвинея. Зол го запозна с програмата за биологични оръжия в Дяволската работилница. Там Демил започна да експериментира, смесвайки „куру“ с „луда крава“, подобно, основаващо се на деформирани протеини заболяване, което наскоро бе нападнало добитъка в Англия и подлудяваше животните, въздействайки върху центъра на настроенията в мозъка им.

Първоначалният проблем с коктейла му беше, че тоталното увреждане на средния мозък продължаваше две години — твърде дълго за биологично оръжие. За да ускори поражението, Демил добави известно количество човешки вирус на Епстайн-Бар, който се оказа идеален катализатор. Декстър продължи да търси и други начини за ускоряване на резултата, като направи множество експерименти с примати и накрая получи прион, който въздействаше за броени часове. Демил нарече откритието си „Бледия кон“. Прионът имаше няколко уникални качества, които го правеха отлично биологично оръжие. Първо, приличаше на обикновен протеин и наличието му в организма не можеше да бъде установено с лабораторно изследване. Второ, не се поддаваше на стерилизация. Прионът беше като доктор Джекил, който се превръщаше в злия господин Хайд, когато се активираше.

Декстър Демил гледаше с интерес как пръстите на Трой Лий се впиват в гърлото му. Очите на затворника бяха кръвясали. Демил не беше виждал такова нещо.

После, както при „куру“ и болестта „луда крава“, яростта започна да намалява. Трой Лий губеше равновесие и всеки път падаше на дясната си страна. Час по-късно започнаха треморът и деменцията.

— Пациентът премина в остра фаза на атаксия4 — издиктува доктор Демил на касетофона.

След двайсет минути Трой Лий падна по гръб. От устата му бликаха течности, тялото му се тресеше.

— Часът е четири трийсет и пет — продиктува Декстър. — Пациентът преглъща с видимо усилие и изпадна в епилепсия.

В пет и петнайсет Трой Лий Уилямс умря. Сложиха го в стерилен чувал и го занесоха в лазарета на затвора, за да му направят аутопсия.

Времетраенето на заболяването от заразяването до смъртта беше по-малко от шест часа.

Въпреки двайсетината ухапвания от комари, Силвестър не се промени. Доброто му здравословно състояние доказваше, че Декстър Демил е направил нещо, което не бе постигал досега. Той успешно бе прицелил биологичното оръжие към определена генетична група. Адмирал Зол му се обади, поздрави го и каза:

— Много съм доволен.

И двамата знаеха, че оръжието ще унищожи врага първо с ужасяваща самоубийствена ярост, а после с неописуемо мъчителна смърт.

— Благодаря — отговори Декстър.

Сетне адмиралът пожела да говори с доктор Лак. Демил с нежелание даде телефона на помощника си, който тихо попита:

— Какво да правим със Силвестър Суифт?

— Той трябва да бъде премахнат — отговори Зол. След пет минути в безлюдния коридор в централния блок на затвора отекна изстрел.

Декстър Демил не го чу. Той вече се бе върнал в квартирата си.

Наля си шотландско уиски и седна на ръба на леглото. Ръцете му трепереха, мислите му трескаво препускаха. Той бе започнал да изучава прионите в Нова Гвинея, опитвайки се да спаси живота на човешки същества, но после изследванията му бяха изгубили практическото си приложение. Никой не прояви интерес към откритието му — никой с изключение на адмирал Джеймс Зол. В началото хуманната наука го беше завела във Форт Детрик, но после доктор Демил бе стигнал до ужасяващото си ново откритие.

— Господи, какво правя? — промълви той. После стана, отиде в банята и повърна.

7. Скитници

Майк Холивуд кипеше от гняв. — Баща ми? Скапаняк! Знаеш ли кой беше най-лошият ден в живота му?

— Кой? — изфъфли Лъки.

— Денят, в който арестуваха Хайди Флайш.

Лъки отпи поредната глътка от преполовената бутилка вино.

Беше седем, неделя сутринта. Двамата вече бяха пияни и лежаха на дъските на един празен товарен вагон в средата на влак, който превозваше автомобили и бавно изкачваше склона на Черните хълмове в източен Тексас. Влакът скърцаше и стенеше, през отворената врата проникваше слаба слънчева светлина.

Някой наскоро бе пребил Лъки. Единият от предните му зъби беше избит, а устната му беше сцепена и може би трябваше да бъде зашита. Имаше и рани по устните от слънцето, защото бе припаднал в парка от жегата. Повечето синини и подутини бяха скрити под сплетените му руси коси. Лъки беше на трийсет и седем години, но човек трудно би определил възрастта му. Мазните му, дълги до раменете коси висяха, а сините му очи бяха кръвясали и разфокусирани.