Работилницата на дявола

— Не съм разговаряла с него. Един-два пъти го видях в магазина за хранителни стоки. Винаги има охрана, сякаш е национално съкровище.

— Е, не съвсем. — Сега доктор Лак внимателно подбираше думите си, за да дискредитира съперника си. — Доктор Демил е объркана и дисоциативна личност и трябва непрекъснато да бъде наблюдаван. Не обичам да употребявам термини като „склонен към самоубийство“, но охраната го пази за негово добро.

— Аз пък мислех, че е важна клечка — рече Стейси и учудено поклати глава. — Е, отивам да изпълня поръчката ти, защото инак ще умреш от глад.

Тя се отдалечи и войниците подсвирнаха, когато мина покрай тях.

— Дай по още една бира, Стейси — извика един.

— Ей сега, сладур — изчурулика тя и се стрелна покрай масата им. — И по-спокойно. Това не е родео.

Стейси събра използваните чинии и влезе в кухнята, където Барни, собственикът на ресторанта, печеше кюфтета, бъркаше соса чили и изоставаше с поръчките. Той избърса потното си чело с хавлията, която винаги беше преметната на врата му.

— Още по една бира за войниците — каза тя. — А доктор Лак иска чийзбургер и чили конкарни. Двамата скитници приключват с почистването, затова по-добре реши колко ще им платиш.

— Имам много работа, Стейси. Ще се оправя със скитниците, когато мога.

Барни сложи бирите на подноса, сетне бутна две плодови салати на шубера.

Стейси взе всичко, влезе в ресторанта и сервира питиетата и храната.

— Ето я спасителката! — извика един от войниците. Онзи, който седеше най-близо до нея, се опита да я хване през кръста, когато тя се наведе да раздаде бирите.

— Спокойно, сладур — рече Стейси и закачливо блъсна ръката му. — Не бъркай в канчето на шефа.

Войниците нададоха одобрителни възгласи.

След като родителите й починаха, Стейси бе работила като сервитьорка и бе спестила достатъчно, за да плати следването си в колежа. И първото, което научи, беше как да сервира, без да я закачат.

Тя раздаде бирите, взе плодовите салати и ги занесе на съседната маса, където седяха Сид и Мери Сандърс, съпружеска двойка над шейсетте.

Сид беше пенсиониран зъболекар и знаеше множество стари вицове. Мери беше сивокоса и винаги мила. Двамата бяха казали на Стейси, че скоро са празнували сребърната си сватба и са се преместили във Ванишинг Лейк, за да изживеят златните си години. Мери гневно гледаше буйстващите войници.

— Как ги търпиш? — ядосано попита тя.

— Съжалявам, госпожо Сандърс. Току-що ги помолих да се успокоят. Заповядайте, две плодови салати от ананас и кисело мляко с аромат на праскови. Ей сега ще донеса чайовете с лед.

— Когато онази сграда беше затвор, непрекъснато се притеснявахме, че някой ще избяга и ще ни убие, докато спим. Мислехме, че ще е много по-добре, когато я взе университетът, но сега навсякъде е пълно с войници.

— О, защо не престанеш да се оплакваш? — изръмжа Сид — нещо, което не беше характерно за него — и стресна и Мери, и Стейси.

— Цяла сутрин си намусен и Заядлив — каза Мери. — Какво ти става, Сид?

— Ей сега идвам — рече Стейси. Искаше да избегне тази непривична семейна кавга.

Докато се обръщаше, чу Мери да казва:

— Не ме гледай така злобно!

После Стейси чу шум на масата на семейство Сандърс, обърна се и видя, че Сид неочаквано става и гледа гневно съпругата си.

— Какво има? — попита Мери.

— Да те вземат дяволите! — извика той.

— Моля?

В ресторанта настъпи тишина. Всички се вторачиха в кръглоликия зъболекар, който ругаеше жена си на публично място без очевидна причина. Лицето му изведнъж се разкриви и зачерви.

— Млъкни, Сидни — изсъска Мери. — Седни и се дръж прилично. Какво ти става?

— Да ти го начукам! — яростно изкрещя той, протегна ръка и грабна от масата назъбения нож.

А после замахна и заби ножа до дръжката в гърдите на съпругата си. Мери Сандърс изохка, бялата й копринена блуза се обагри с тъмночервена кръв. Тя започна да пищи, а съпругът й се обърна и хукна навън. Посетителите се развикаха.

Стейси за миг се вцепени, а после протегна ръце към възрастната жена, която седеше и ужасена гледаше ножа в гърдите си. Мери потрепери в първия си предсмъртен гърч. Тялото й започна да се тресе и дясната й ръка удари с всичка сила по масата. Острието бе пронизало сърцето й и Стейси разбра, че конвулсиите са признак за кислородна недостатъчност в мозъчната кора. Възрастната жена потрепери още няколко пъти, сетне въздъхна дълбоко и падна върху тапицираното канапе в сепарето.

Стейси провери пулса й, но госпожа Сандърс беше мъртва.

Сид стоеше насред улицата между ресторанта и пристанището. Зъбите му бяха оголени. Още крещеше обидни думи. Двама войници го бяха последвали от заведението. Те стояха на прага на „Кофа и стръв“ и ужасени гледаха ръмжащия зъболекар.

— Да го вържем. Той е стар и немощен — каза по-високият, беше ефрейтор. — Ти мини отдясно, а аз — отляво.

Те се разделиха и тръгнаха към доктор Сандърс. И изведнъж възрастният мъж ги нападна. Направи го с такава ярост и ожесточение, че двамата двайсетгодишни мъже не можаха да го удържат. Сидни започна да дере лицата им — и щракаше със зъби: опитваше се да ги хапе!