Работилницата на дявола

— Добре. Имаме два часа — рече Зинго, погледна часовника си и после се обърна към картата. — За карантината на цивилното население ще разположим хора на двете шосета около езерото. Линейката е паркирана на главния път. Ще отсечем няколко дървета и ще блокираме магистралата на три километра оттук. Ще поставим там двама души да връщат колите, но така вероятно ще спечелим по-малко от ден. После ще довтасат местните ченгета.

— А телефоните? — попита адмирал Зол.

— Работим по въпроса — отговори капитан Зинго и включи предавателя си. — Дайте информация за обстановката.

Той се заслуша за минута, после изключи предавателя, погледна Зол и каза:

— Току-що са извадили от строя антените за клетъчните телефони на хълма. Намерили са главната телефонна разпределителна кутия и в момента я дезактивират.

— Нещо друго?

— Единият от четирите разузнавателни екипа току-що е научил, че на изток около железопътната линия има някакъв бивак на скитници. Веднага щом могат, ще отидат да се погрижат за тях.

Декстър Демил рязко изправи рамене. Фанън Кинкейд беше въоръжен до зъби фанатик. Декстър се съмняваше, че двамата мъже с джипа ще могат да се погрижат за един от четирите Божии ангели на революцията.

Стейси и повечето жители на село Ванишинг Лейк чуха бръмченето и тракането на перките на трите хеликоптера „Блекхоук“, разнасящо се от каньона и отекващо по хълмовете. Десетина-дванайсет мъже излязоха от къщите си, застанаха на кея и се вторачиха през биноклите си в бойните хеликоптери, които се приземиха на километър и половина от игрището за бейзбол до затвора.

— Какво са намислили тия типове? — нервно попита Барни.

Всички се опитваха да проумеят странните събития от следобеда. Стейси стоеше досами водата и гледаше хеликоптерите без опознавателни знаци през телеобектива на фотоапарата си. Тя направи няколко снимки и се замисли какъв да бъде следващият й ход. Не се съмняваше, че има някаква аеробиологична епидемия, разпространена от комари. Запита се дали всички жители на Ванишинг Лейк ще умрат, следвайки ужасния самоубийствен път на горките Сид и Мери Сандърс. Подозираше, че странният невроенцефалит, погубил Сид, е прион, който много прилича на рядката болест „куру“, открита в началото на седемдесетте години от Карл Гайдушек и Декстър Демил. Макс й бе писал, че „куру“ се причинява от деформиран протеин, който, след като се поеме от организма или се инжектира, не се разрушава от ензимите в тялото като другите протеини. Прионът проникваше в мозъка, където атакуваше центъра на настроенията, разяждаше го и го превръщаше в пихтия, предизвиквайки състояние, наречено гъбест енцефалит. Ако доктор Демил бе разработвал някаква подсилена разновидност на „куру“, това щеше да бъде най-страшното разработвано досега стратегическо оръжие. Стейси знаеше, че преносителите са комарите — и ако се размножаваха, само след няколко часа жителите на Ванишинг Лейк щяха да обезумеят.

Мислеше и за още нещо, което Макс бе включил в съобщението си до нея по електронната поща. Там пишеше, че протеиновото биологично оръжие е изключително опасно, защото се приспособява към химичните съединения в организма на гостоприемника. Прионът не причиняваше инфекция или оток подобно на вируса, затова често не можеше да бъде поставена диагноза. Това всъщност беше тайно оръжие, което незабележимо и ефикасно поразяваше мозъка. Имунната система дори не съзнаваше, че прионът е проникнал в организма. После този деформиран протеин се разпространяваше бързо, а тялото не произвеждаше антитела, които да се борят с него.

След двайсет минути в рибарското селище пристигна първият джип, пълен с облечени в защитни дрехи войници. Шофьорът караше бавно по улицата, а един от войниците държеше микрофон.

— Какво стана със Сид? Мъртъв ли е? — попита Барни.

— Прибирайте се вътре — отговори войникът. — Ние ще се погрижим за всичко.

Стейси стоеше наблизо и видя студения, заплашителен поглед в очите на тримата войници. В изражението им липсваше всякаква загриженост към населението на селото. Тя знаеше, че инцидентът ще ескалира и че ако иска да остане жива, трябва незабавно да избяга от Ванишинг Лейк.

Отиде в бунгалото си и се опита да се обади на Уендъл в университета на Южна Калифорния. Телефонът не работеше. Клетъчният — също.

— По дяволите! — прошепна тя, разбрала, че военните вече са прекъснали комуникациите.

Сигурно и пътищата бяха блокирани. Стейси грабна раницата си и тетрадката с научната информация и започна да хвърля на леглото всичко, от което щеше да се нуждае. Намери няколко шоколадови десерта, бутилка минерална вода, дъждобран и фотоапарата си. Сложи ги в раницата и я нарами.

— В какво ме забърка, Макс? — прошепна Стейси, после огледа стаята за последен път.

Не видя нищо друго, което би могло да й потрябва, и излезе от бунгалото.