Работилницата на дявола

Тръгна по пътеката зад ресторанта и навлезе в гората. Вървеше близо до брега и се движеше към стария затвор. Нямаше представа дали ще умре от смъртоносно ухапване на комар, или в ръцете на войниците със студените очи. Знаеше само, че това са същите гадове, които бяха убили Макс и се готвеха да убият и други невинни хора.

Стейси Ричардсън възнамеряваше да направи фотографски архив на престъпленията им.

11. Апокалипсис

— Задник! — изкрещя Дейл Коул и насочи дванайсеткалибровата си пушка към дебелия, потящ се Дъглас Балард. Двамата стояха пред железарията във Ванишинг Лейк. Дъглас се обърна и отчаяно хукна към стъпалата пред вратата. Дейл стреля и отнесе част от дясната ръка и рамото му, преди Дъглас да стигне до прага, после дебнешком се приближи до стария си приятел: движеше се бавно и целенасочено като хищно животно — и започна да крещи. Прицели се, стреля отново и превърна главата на Дъглас Балард в кървава мъгла, сетне бръкна в джоба си, за да зареди пак пушката си.

Барни видя това от прозореца на „Кофа и стръв“.

— Писна ми — рече той, грабна чука за месо от тезгяха и се обърна към Стю Маршал, един от клиентите си. — Ела да спрем това.

Барни и Стю изскочиха от ресторанта, хванаха Дейл Коул, който зареждаше пушката си, и го притиснаха до стената на дървената веранда.

Също като Сидни Сандърс, Дейл се съпротивляваше като обезумял. Очите му бяха кръвясали и блестяха от лудост. Стю се опита да го задържи, а Барни го удари с чука за месо и го повали на земята. После го завързаха с коланите си, както бяха видели да правят войниците, и се наведоха над него. И двамата трепереха.

— Какво става? Защо се случва всичко това? — смаян попита Барни.

Стю не отговори. И той не проумяваше нищо.

— Махам се оттук. Ще отида да повикам помощ — заяви Барни, тръгна към колата си и без да се обръща, седна зад волана и потегли.

Движеше се със сто и десет километра в час, когато навлезе в завой и видя три паднали на пътя дървета. Удари спирачки и спря само на няколко крачки от масивните стволове. Отнякъде се появиха двама войници в защитно облекло — приличаха на астронавти.

— Трябва да се върнеш — каза единият.

— Какво правите в онзи затвор, по дяволите? Какво сте изпуснали? Хора, които съм познавал цял живот, се стрелят по улиците! — извика Барни. — Полудяват!

Войниците отстъпиха една-две крачки и извадиха оръжията си.

— Връщай се.

Барни не виждаше как може да заобиколи въоръжени войници и отсечени дървета и след миг колебание се качи в колата си.

— Ще горите в ада за това! — извика той, тресна вратата на пикапа си, обърна и бързо подкара обратно към Ванишинг Лейк.

— Има още два случая — докладва Ник Зинго. — Единият в селото и вторият на Лейк Роуд. Неколцина цивилни се опитаха да избягат.

Адмирал Зол седеше в старата съдебна зала на затвора, която сега служеше за конференции, и слушаше. Здрачаваше се. Той погледна през прозореца. Опитваше се да измисли план за карантина.

— Цивилните ще започнат да се измъкват — добави Ник Зинго. — Ще ни трябва силна нощна охрана на периметъра.

Адмирал Зол стана. На оранжевата светлина на залязващото слънце се виждаха неясните очертания на кулата на затвора. Той не можеше да повярва, че всичко, което става, е истина. Зол работеше по тази програма от двайсет и седем години. Беше се борил да я спаси, когато през 1972 година президентът Никсън нареди да я прекратят. Тогава Зол беше само военноморски командир. Наскоро се бе върнал от Виетнам, беше свръзка с Форт Детрик и го назначиха в Пентагона. И много бързо Зол започна безрезервно да вярва в онова, което се извършваше в Дяволската работилница.

Стратегическо оръжие беше всяко нещо, което бе способно да убие с един-единствен удар голям брой хора. Зол осъзна, че в това отношение биологичните оръжия далеч превъзхождат ядрените. Първо, те бяха много по-евтини. Огромните суми, използвани за ядрени оръжия, можеха да бъдат пренасочени към по-прагматични, конвенционални военни операции. Второ, биологичните оръжия не унищожаваха инфраструктурата на противника.

Те не превръщаха завладените градове в димящи купчини от радиоактивни развалини. Двайсет и четири часа след приложението им окупационните сили можеха да навлязат в района, а телефоните щяха да работят. Трето, макар да бяха унищожителни, биологичните оръжия поразяваха само хората, но не и околната среда.