Работилницата на дявола

Седнаха да си починат. Лъки още не бе успял да се сдобие с бутилка алкохол и усещаше настъпването на делириум тременс. Цветовете изглеждаха твърде ярки и сякаш нещо пъплеше по кожата му. После щяха да започнат да му се привиждат буболечки и паяци и кожата му щеше да настръхне. Когато почувстваше това, Лъки заставаше неподвижно и се изпълваше със самосъжаление.

— По дяволите! — каза той. — Трябват ни пари за вино.

— Тук няма да намерим пари, приятелю.

— Тогава трябва да откраднем нещо, което можем да продадем. Например радио от кола.

В същия миг откъм долината се чуха експлозии.

— Какво беше това, по дяволите? — възкликна Майк и скочи.

— Не знам.

Лъки се бе облегнал на едно дърво. От опит знаеше, че ако не пийне нещо, скоро ще изпадне в ужасен илюзорен кошмар.

Чуха още две силни експлозии и Лъки погледна по посока на тътена.

— Знаеш ли на какво прилича? — попита той.

— Не — отговори Майк.

— Когато пуснеш газта и отначало не иска да се запали. Оставяш я и накрая пламва. Издава точно този звук.

— Мамка му. Точно така.

Сетне се разнесоха далечни откоси от автоматично оръжие, последвани от силен трясък и мощна експлозия. Звукът отекна в хълмовете. Лъки също скочи.

— Това приличаше на разбиване на хеликоптер — каза той и моментално забрави за настъпващия делириум тременс.

Чуха се няколко по-слаби взрива, досущ далечни фойерверки.

Майк разчеса ухапванията от комари на ръката си и те започнаха да кървят. Той избърса кръвта в панталона си и погледна Лъки — беше почнал да се катери по хълма.

— Къде отиваш?

— На ей онази скала. Искам да видя какво става.

Двамата тръгнаха нагоре и стигнаха до високо скалисто плато, откъдето се виждаше селото. Лъки се стъписа. Крайбрежната ивица гореше. Един „Блекхоук“ още бръмчеше там като разгневен стършел, като ту навлизаше в черните облаци дим, ту се появяваше на светлината на пожара.

— Копелета! — прошепна Лъки. — Взривяват шибаното село.

Железарията се срути. След пет секунди трясъкът на падащите греди стигна до тях. После се чуха далечни изстрели.

— В железарията сигурно избухват боеприпаси — каза Майк.

— Аха — рече Лъки, припомняйки си подготовката си на морски пехотинец. — Петдесети калибър. Като за картечниците на „Блекхоук“.

Не можеше да проумее, че това става наистина. Струваше му се, че вече е изпаднал в делириум тременс.

— И ти ли виждаш всичко това? — попита Лъки.

— Разбира се — отговори Майк, озадачен от въпроса. Изведнъж бензиностанцията в края на селото се взриви в кълбо от пламък. Експлозията беше оглушителна.

— Знаеш ли какво мисля? — бавно попита Лъки.

— Какво?

— Мисля, че е време да офейкваме.

— Ще се справя — рече Майк и докосна наранените си ребра.

Слязоха по хълма и взеха одеялата и раниците си.

— Не трябва ли да направим нещо? — прошепна Майк.

— Какво? Да хвърляме камъни ли?

Започнаха да се катерят по осветения от луната склон и се насочиха към железопътната линия, която се намираше на около три километра.

— Трябва да се измъкнем оттук и да вземем влак по линията „Пасифик Юг“ — каза Лъки. — Освен това трябва отнякъде да намеря пиячка, защото пак изпадам в онова състояние.

Майк кимна. Беше виждал Лъки в делириум тременс и това го бе уплашило до смърт.

— Дали да не отидем в Калифорния? — предложи Лъки, решил, че е по-добре да говори, за да не мисли за въображаемите паяци и за ужаса на запаленото рибарско село. „Защо хеликоптерите обстрелваха селището?“ — запита се той.

Единственото, което знаеше, беше, че вече никога няма да бъде герой. После над главите им се разнесоха изстрели от автоматично оръжие.

— Какво става, по дяволите? — попита Майк.

— Тихо. Не мърдай! — заповяда Лъки, припомнил си миналия си живот.

Той пусна раницата си и тръгна по посока на звука. Движеше се в гъстата гора, като се опитваше да не вдига шум, за да не издава местонахождението си. Стигна до края на хребета и стотина метра надолу видя поляна, където имаше трийсетина въоръжени мъже — бяха облечени в дрипи и приличаха на скитници. Осветяваха ги фаровете на военен джип. Двама униформени войници лежаха по лице на земята, а няколко от скитниците ги държаха на прицел. До тях се приближи висок мъж със сребристобели коси. Той каза нещо и после, без предупреждение, насочи пистолета си надолу и застреля единия войник в главата. Вторият войник се надигна, но белокосият стъпи на врата му и натисна лицето му към земята. После дълго разговаряха, но Лъки беше твърде далеч и не разбра нито дума. Простреният на земята войник говореше бързо и явно казваше на белокосия нещо важно. Накрая мъжът махна крака си от врата му, отстъпи крачка назад и го застреля.

Лъки се втрещи от двете хладнокръвни убийства. Хеликоптерът продължаваше да бръмчи над селото и да го обстрелва. Лъки отново се запита дали всичко това не е халюцинация, предизвикана от липсата на алкохол, и дали съзнанието му не превръща света в апокалиптичен кошмар. Мъжът със сребристобелите коси застана пред двамата мъртви войници и вдигна ръце, сякаш се молеше над труповете на хората, които току-що бе убил. Лъки допълзя до мястото, където го чакаше Майк.

— Какво стана? — попита той.