Работилницата на дявола

Коленете на Декстър се огънаха. Болката беше непоносима и той едва запази съзнание. Издържа на мъчението само три минути, сетне ги замоли да спрат.

А после, ридаейки, подписа писмото.

Адмирал Зол, Ник Зинго и двама командоси от Делта Форс изведоха Декстър Демил през портала на затвора.

Декстър се влачеше едва-едва. Погледна през рамо и видя, че лабораториите му горят. Зол се качи в единия от натоварените хеликоптери и без да каже нито дума на Демил, затвори вратата. Хеликоптерът забръмча и перките се завъртяха. Въздушното течение разпръсна прахоляк и камъчета и огромният „Блекхоук“ излетя.

Стейси зареди последния си филм във фотоапарата. Освен Декстър Демил на бейзболното игрище останаха петима мъже и един хеликоптер. Тя тръгна приведена в мрака и направи още няколко снимки през високите треви.

Сетне ужасена видя как Ник Зинго извади деветмилиметров пистолет „Берета“ и го насочи към учения. Демил започна да го моли да не го убива. Изглеждаше безпомощен и гласът му беше писклив и пронизителен. Стейси се вцепени и за миг забрави за фотоапарата в ръката си. Изведнъж се разнесе изстрел и гърдите на капитан Зинго се обагриха в червено.

Декстър се обърна озадачен. Един по един войниците падаха, като се държаха за гърдите, без дори да могат да извадят оръжията си.

Стейси се сви в храстите. Само Декстър още стоеше прав.

После от мрака зад игрището излезе висок мъж със сребристобели коси. До него вървяха още петима-шестима души. Всички бяха облечени в мръсни дрипи, но държаха автоматични оръжия. Стейси видя, че всеки има една и съща татуировка на десния бицепс — ПТВА. Белокосият се приближи до Декстър. Двамата бяха само на двайсет крачки от нея.

Нали ти казах, че ще станем приятели — рече белокосият.

— Той щеше да ме убие — заеквайки каза Демил. — Как разбра?

— Знам всичко за теб, братко. Твоята поява е предсказана в Откровението на Йоана.

— Какво? — озадачено попита Декстър.

— „И едно от четирите животни даде на седемте Ангели седем златни чаши, пълни с гнева на Бога… И отиде първият та изля на земята своята чаша; и по човеците, които имаха белега на звяра и се покланяха на образа му, появиха се лоши и люти струпеи“ — издекламира Фанън и му се усмихна. — Ти и аз ще излеем над земята онзи гняв, който си забъркал в твоята чаша. Ще унищожим низшите раси. Негрите и евреите. Какво ще кажеш, приятелю?

После проповедникът хвана Демил за лакътя и го поведе към гората.

Стейси използва последния си кадър, за да заснеме осветеното от пламъците лице на Фанън Кинкейд.

13. Измъкването

— Той изпуска въздух — рече Лъки, когато товарният влак започна да излиза от прохода.

Въздушните спирачки изсвистяха — машинистът намаляваше скоростта, подготвяйки се за предстоящото спускане по склона. Влакът затрака надолу по северния хребет на Черните хълмове.

За щастие, пристъпът на делириум тременс на Лъки бе отслабнал. Това вероятно се дължеше на изтощението от качването на влака или на предишния прилив на адреналин, докато бе наблюдавал убийството на двамата войници. Но стомахът му се бунтуваше и от един час Лъки имаше чувството, че ще повърне…

Двамата бяха избрали идеалното място, където да се качат на влака, който бе намалил скоростта и се движеше през планинския проход с осем километра в час. Първите петнайсет вагона бяха цистерни, а следващите двайсет бяха пълни с огромни метални контейнери, които се местеха насам-натам и можеха да те ударят лошо, когато заспиш, затова не бяха удобни за пътуване. После минаха десетина затворени вагона, последвани от серия платформи.

— Мамка му! — измърмори Лъки. — Трябваше да се качим при цистерните.

Докато влакът се изнизваше покрай тях, Лъки най-после видя няколко затворени вагона с тесни метални платформи в двата края — стари вагони, които вече се използваха рядко. Не бяха най-добрият избор, но поне човек лесно можеше да се качи на тях и да седне.

— Хайде. Качваме се на зеления, втория след редицата червени — каза Лъки и протегна ръце, за да провери в какво състояние са нервите му. Ръцете му силно трепереха. — По дяволите! Пак се започва.

Майк не отговори. Лъки го погледна и видя в очите му странен и обезпокоителен израз.

— Хайде! — повтори Лъки.

Хукнаха по чакъла покрай релсите. Лъки се чувстваше непохватен и тромав. Накрая успя да се хване за стълбичката и се покатери на тясната платформа на задната част на вагона. Майк се вкопчи в най-долното стъпало и стисна зъби от болка. Лъки го сграбчи за фланелката и го издърпа.

Седнаха на платформата и се облегнаха на вагона. Под тях металните колела скърцаха и стенеха по релсите.

— Как са ти ребрата? — попита Лъки. Майк отново не отговори.

Влакът вече се спускаше по склона, увеличавайки скоростта.

Платформата, на която седяха, беше широка само шейсет сантиметра. Ако паднеха, щяха да полетят в пространството между вагоните и да бъдат осакатени или прегазени.

Лъки провеси крака от тясната платформа, погледна Майк и попита:

— Добре ли си?

Майк рязко обърна глава към него и му се сопна:

— Престани да питаш. Да не си ми бавачка.