Работилницата на дявола

Лъки безпомощно гледаше приятеля си. Изведнъж другият спирач пристъпи към него и с всичка сила го удари по главата с дългия метален ключ. Коленете на Лъки се огънаха и той се строполи върху Майк. На тила му зейна рана и кръвта обагри фланелката му.

— Защо го удари бе? — изкрещя Роско на спирача.

— Тези копелета срязаха спирачките на влака, за да скочат. Непрекъснато го правят. Сега ще стоим тук половин ден, докато ги оправят. Шефът в Сиера Бланка ни се кара, че не спазваме разписанието. Ще извикам шерифа и ще му кажа да вкара този тип в затвора поне за трийсет дни.

— Няма нужда да викаш никого — каза Роско. — Аз съм пазачът на тая гара. Ще се обадя на шерифа.

Роско бръкна в джоба си, за да им покаже значката си, но не я намери. Вероятно я бе забравил в караваната си, която беше паркирана зад къщата на брат му. Или беше в жабката на пикапа му. Не беше сигурен.

Когато Лъки дойде в съзнание, буболечките лазеха по цялото му тяло. Влизаха в очите му и гризяха клепачите му. Той се надигна и се опита да ги махне от лицето си, но неизвестно защо, не можа да помръдне ръце.

— Мамка му! Мамка му! — изкрещя той.

— Млъкни! — каза Роско, който имаше непоносимо главоболие от уискито.

— Те пълзят по мен… О, не! Не! Махни ги!

Лъки беше в задната стая на магазина. Ръцете му бяха оковани с белезници за тежка дървена пейка.

— Няма нищо по теб. Какви ги бръщолевиш, по дяволите?

Лъки бе изпаднал в делириум тременс и вече не можеше да различава деменцията от реалността. Имаше чувството, че буболечките гризат лицето му. Но най-лошото беше, че не можеше да помръдне ръце, за да ги прогони.

— Мамка му! — изкрещя Лъки. — Те ядат очите ми! Помогни ми, за Бога!

Той започна да се мята на пейката и отчаяно да дърпа белезниците. После отвори очи и видя стъписаното лице на Роско. Но освен това видя и гигантски паяк тарантула на лявата си китка. Паякът бавно запълзя нагоре и се пъхна под мишницата му. Съзнанието на Лъки се замъгли.

— Те пъплят по цялото ми тяло! Махни ги, моля те! Роско беше изумен от крясъците и движенията на скитника. Лъки дърпаше белезниците толкова силно, че от раните, където се бяха впили металните окови, потече кръв.

— По дяволите! — каза Роско. — Престани!

Не знаеше какво да направи. После грабна телефонната слушалка и каза:

— Дай ми доктор Флечър. Спешно е. След миг се обади лекарят.

— Какво има, Роско?

Мос обясни какъв е проблемът. Лъки дърпаше белезниците толкова силно, че остави дълбоки бразди в страничната облегалка на пейката.

— О, Боже… Моля те!

— Вземи алкохол и му го излей в устата — каза доктор Флечър. — Това е единственото, което можеш да направиш. Или го остави, докато не припадне.

Роско затвори, извади бутилката и наля уиски в устата на Лъки, който го изгълта като човек, дълго пътувал в пустинята без вода. После, когато алкохолът се абсорбира в кръвта му и укроти бунтуващата се нервна система, започна да се успокоява.

— По дяволите — рече Роско. — Хич не си добре, приятел. Трябва да се стегнеш.

Китките на Лъки бяха разкървавени, но той се ухили, когато уискито сгря стомаха му, прогонвайки болката и халюцинациите.

— Господи, така е много по-добре — каза той, сетне блажено затвори очи.

Час по-късно, когато се събуди, още беше окован с белезници за пейката. Мускулестият бивш морски пехотинец седеше на дървения стол срещу него и го гледаше изпитателно.

— Откъде си научил онази хватка? — попита Роско.

— От морската пехота — отговори Лъки.

— И аз бях там. Четири години.

— Главата ми ще се пръсне от болка — изстена Лъки.

— Онзи тип добре те подреди. Удари те с гаечен ключ. Почистих раната и я превързах, но трябва да те зашият.

Лъки се опита да се надигне, но му се зави свят и той отново се отпусна на пейката.

— Разкажи ми какво се случи с приятеля ти. Как така ще умре такъв млад човек?

Лъки нямаше намерение да споделя подробности за случилото се. Ако разкажеше на пазача за нападението на Майк и за схватката на платформата на товарния вагон, вероятно щяха да го арестуват за убийство. Затова измисли съкратен и изменен вариант на историята.

— Качихме се на товарния влак, докато минаваше покрай Ванишинг Лейк. Мисля, че той си удари лошо гръкляна. Уплаших се и затова прерязах спирачките и скочихме.

— Ванишинг Лейк — разтревожено попита Роско. — Казват, че там изпуснали някаква бактерия убиец. Хората полудявали и се нападали един друг. Някой запалил голям горски пожар. Съобщиха го по радиото.

— Какво? — попита Лъки. — Каква бактерия убиец?

— Не знам. Поставили са района под карантина. Може би приятелят ти се е заразил!

— Едва ли. Според мен прекърши ларинкса си, докато се качвахме във влака. Удари гърлото си в дръжката на вратата — излъга Лъки.

Но се замисли върху думите на пазача на товарната гара и си припомни странните инциденти, на които бе станал свидетел във Ванишинг Лейк, безпричинното нападение на Майк, ругатните му и отчаяната им борба на тясната платформа.

После погледна окованите си в белезници ръце.