Работилницата на дявола

— Арестуван си — обясни Роско. — Ще те държа тук, докато дойде шерифът. Той ще се забави, защото в момента работи с военните. Търсят някакъв учен, който е запалил пожара. Блокирали са пътя.

— Къде сложи тялото на Майк?

— В другата стая. Брат ми ще побеснее. Какво ще го правиш?

Нищо. Аз само пазя спрелите тук товарни влакове. Не се занимавам с такива неща. Шерифът ще измисли нещо, когато дойде. Вероятно ще го изпрати на съдебния лекар в Гъвърнмънт Кемп. После вероятно ще го погребат в гробището за бедняци и скитници като всички останали мъртъвци без установена самоличност, които намираме наоколо.

— Няма да го направите.

— Защо? Ей така.

— Не знам. Това не е моя работа.

Лъки не възнамеряваше да чака шерифа. Знаеше, че няма да издържи в студената килия, целият покрит с буболечки. Лъки се прокашля и се наведе напред.

— Прякорът му беше Холивуд, но истинското му име е Майкъл Бразил.

— Така ли? — без да проявява интерес, каза Роско.

— Баща му е известен кинорежисьор.

Роско се усмихна и недоверчиво поклати глава.

— Да бе. Сигурно.

— Отиди и погледни в устата му.

— И какво ще разбера, по дяволите? Да не би името на баща му да е гравирано там?

— Погледни в устата му и ще видиш. — Уискито бе затоплило тялото на Лъки и му бе вдъхнало смелост. — Хайде, отиди.

След дълъг миг на колебание Роско стана и влезе в другата стая, като мърмореше под носа си. Махна брезента, с който бе покрил тялото, взе клещи и внимателно отвори устата на Майк. Беше по-трудно, отколкото предполагаше, защото челюстите вече се бяха вкочанили. Роско погледна в устата му, но не видя нищо, затова взе фенерче.

— Какво трябва да търся? — попита той.

— Мост.

Роско наистина видя сложна златна зъбна протеза.

— Сигурно струва доста — извика той, изключи фенерчето и се върна при Лъки. — Е, и какво от това?

— Майк ми разказа, че миналото лято катастрофирал на Мълхоланд Драйв. Разбил поршето на баща си и си счупил няколко зъба. Колко двайсетгодишни скитници познаваш, на които е правена зъбна протеза за десет бона? — Лъки отвори уста и показа счупения си зъб, за да е по-убедителен. — Няма да искаш да си човекът, погребал хлапето на Бъди Бразил в общ гроб за бедняци.

— И какво според теб трябва да направя?

— Снимка. И я изпрати на баща му в Холивуд. Може да ти даде някаква награда.

Роско Мос най-после кимна.

— А какво ще има за теб?

— Майк беше мой приятел. Искам да го погребат както е редно. — Лъки се поколеба, сетне добави: — Не мога да отида в затвора, човече. Няма да издържа. Аз ти помогнах и ти трябва да ми помогнеш. Един морски пехотинец на друг. Винаги верен.

Роско изглеждаше обезпокоен.

— Ще имам големи неприятности. Началникът на гарата ще дойде от Сиера Бланка. Познавам го добре. Много е проклет. Пък и онези двама спирачи ще се развикат, че вие, скитниците, непрекъснато режете спирачките на влаковете. Шефът ще започне да мърмори за натоварената стока, която струва пари. С лихвата изплащали заплатата му за десет години. Ще трябва да слушам глупостите му часове наред. — Роско замълча, сетне попита: — Научил си онази хватка в морската пехота, така ли?

Лъки се усмихна.

— Трябва да използваш силата на противника срещу него. Има пет-шест точки на удушаване. Убиваш врага безшумно за няколко секунди.

— Рейнджър ли си бил?

Лъки кимна. Роско го погледна изпитателно и каза:

— Въпросът е там, че не обичам да арестувам хора. Някак не ми е присъщо.

После стана и излезе.

Лъки се вторачи в окървавените си китки, сетне погледна през прозореца. Прашният пейзаж беше безплоден и мрачен, също като последните четири години от живота му. Той се запита какво всъщност се бе случило с Майк Холивуд. Спомни си как Майк се бе задушил в собствената си слюнка. Очите на приятеля му блестяха от безумие, после станаха безизразни и изцъклени, лишени от жизненост. Изведнъж Лъки изпита желание да избяга. Никога не бе чувствал толкова силен подтик да бъде някъде другаде. Той искаше нов живот… без алкохол, без делириум тременс, безнадеждност и скитничество.

От три години и половина Лъки пътуваше по товарните влакове и живееше в биваците за скитници. Кръстосваше цялата страна. Движеше се на изток, запад, север и юг, зареждан с енергия от неспокойствие и евтин алкохол. Спеше върху кашони, застлани със стари вестници, и после отново потегляше в неизвестна посока.

Изведнъж изпита желание да спи в легло в топла стая, където няма да го събуждат и да го пребиват от бой заради маратонките му.

Смъртта на Майк тежеше на съвестта му и Лъки знаеше, че пътуването е свършило. Трябваше да се откаже от алкохола. Да се прибере вкъщи. Да разговаря със стария си приятел Кланси Блек… Кланси щеше да му помогне да се пребори с проблема си.

Роско се върна след десет минути, отключи белезниците на Лъки и отвори задната врата.

— Излез оттук. Все ще измисля какво да кажа на началника на гарата.

Лъки тръгна към вратата, без да поглежда пълната до половината бутилка уиски.

— Как се казваш?

— Лъки7.

Роско си помисли, че този скитник наистина е късметлия.

— И къде ще отидеш сега?

— В Пасадина, Калифорния.

— Защо там?

— Там е домът ми.