Работилницата на дявола

Лъки се изправи и видя, че се намира до малък кантон. Слънцето надничаше над хоризонта. Вдясно имаше селце — само няколко сгради и магазин. Селището вероятно обслужваше гарата.

Лъки се надяваше, че там има лекар. И алкохол. „Господи, трябва на всяка цена да пийна нещо“ — помисли той. Инак нямаше да се справи с буболечките. Не и сега, когато Майк умираше.

14. Роско Мос Младши

Роско Мос се бе опънал на стария диван в задната част на магазина за зърнени храни на брат си. Не бе мигнал почти цяла нощ, защото помагаше на кобилата на Шеп Холуърт да се ожреби. Жребчето не беше нормално. Едното му око липсваше и рефлексите му бяха забавени. Не можеше да се изправи, колкото и пъти да го вдигаха. После белите му дробове спряха. Роско направи всичко, на което беше способен, но бе получил основните си познания по медицина като шофьор на линейка в морската пехота и нямаше уменията на ветеринарен лекар, за да спаси животното. Накрая Шеп реши, че ще е по-лесно и евтино, ако убият жребчето.

Това изтощи Роско. Той се върна в магазина, взе бутилка уиски и докато гледаше късния нощен филм на стария черно-бял телевизор, се напи и някъде преди зазоряване заспа.

Главната работа на Роско беше да охранява гарата. В Бадуотър често спираха дълги композиции от товарни вагони — стояха по няколко дни и чакаха някой голям влак да ги закачи и да ги закара на север, в Пуебло, Колорадо. Роско беше упълномощен от шерифа да извършва арести, ако някой се опита да открадне радио от японските автомобили, които бяха натоварени на вагоните и чакаха връзката. Бе арестувал двайсетина души, предимно индианци от близкия резерват. Ако не бяха рецидивисти, обикновено ги задържаше за по няколко часа в магазина и после ги освобождаваше. Роско Мос беше наполовина чернокож и наполовина индианец, затова сърцето не му даваше да вика шерифа заради изнемогващите от немотия индианци.

В шест сутринта Роско се събуди от тропане по прозореца.

— Хей! — викаше някой.

Роско се надигна и потърка очи, сетне прокара пръсти през гъстата си черна коса. Видя зад стъклото дрипав дългокос рус мъж с обезумял поглед. Непознатият тропаше на прозореца с мръсните си пръсти. Главата на Роско още беше замаяна от уискито. Най-после той стана и извика:

— Отваряме в девет!

— Трябва ми лекар. Къде е лекарят?

— Тук няма лекар. Трябва да отидеш в Гъвърнмънт Кемп, на деветдесет и пет километра по-нататък, към планината.

Роско пак понечи да легне, но непознатият продължи да тропа по прозореца. Роско се ядоса и извика:

— Тук няма лекар. Стига си тропал, че ще изляза и ще те ступам!

Роско Мос Младши беше бивш морски пехотинец и шампион по обяздване на бикове. Беше четирийсет и осем годишен, но по тялото му нямаше грам излишна тлъстина. Под загорялата му от слънцето кожа играеха яки мускули.

— Отвори бе! Трябва ми телефон! — изкрещя безделникът и продължи да блъска по прозореца.

Роско гневно се запъти към вратата, дръпна резето, отвори и сграбчи дрипавия мръсен мъж за фланелката.

Без да разбере какво точно става, Роско Мос изведнъж изгуби равновесие, завъртя се във въздуха и след секунда се озова на земята. Скитникът седеше на гърдите му и държеше стиснатия си юмрук само на няколко сантиметра от лицето му.

— Казах, че ми трябва телефон! — изръмжа той. Роско не бе свикнал да го подмятат като парцалена кукла, но от друга страна, още не беше изтрезнял. Вдигна глава и видя, че гневът в сините очи на скитника е отстъпил място на молба и отчаяние.

— Трябва да ми помогнеш. Здравата съм загазил. Приятелят ми умира! Целият треперя… Трябва да пийна нещо.

— Пусни ме — каза Роско.

Безделникът стана. Роско се изправи, отупа прахоляка от дрехите си и рече:

— За човек, който трепери, се движиш доста бързо.

— Приятелят ми умира — повтори Лъки.

Роско се вторачи в него. Непознатият се бе придвижил мълниеносно. Мерна му се само като неясно петно, после Роско усети, че прелита през вратата и безпомощно пада по гръб. Скитникът беше дрипав и рошав, а краката му бяха увити в найлонови чували за боклук.

— Трябва ми лекар — настоя Лъки.

— Ще им отнеме повече от половин час, за да дойдат тук от Гъвърнмънт Кемп.

— Не можем да чакаме толкова дълго. Той се задушава!

— Разбирам малко от ветеринарна медицина. Може да успея да му помогна.

— Тогава побързай.

Влакът спря и двамата спирачи дотичаха и се вторачиха в Майк. Единият коленичи и измъкна златния пръстен от пръста му.

— Хей! Какво правиш? Остави го! Това е подарък от баща му — извика Лъки, който тъкмо се бе върнал при приятеля си, и грабна пръстена от ръката на мъжа.

— Няма да му трябва. Този лайнар вече е ритнал камбаната.

Лъки го блъсна, коленичи до Майк, сложи глава на гърдите му и уплашено каза:

— Не чувам нищо!

Роско Мос извади стетоскопа от чантата си и го долепи до гърдите му. И той не чу сърдечен ритъм. Провери на още няколко места, сетне сложи ръка на челото на младия скитник. Тялото вече беше изстинало.

— Съжалявам — тихо каза той.

— Вие двамата прерязахте спирачките на влака, нали? — попита спирачът, който се бе опитал да открадне пръстена на Майк.