Работилницата на дявола

— После ще ти разкажа — мрачно отговори Лъки и грабна раницата и одеялото си. — Да се махаме оттук.

Високите пламъци обхванаха целия източен бряг на езерото и Стейси трябваше да се придвижва бързо, за да бъде далеч от огъня. В мрака се чуваше шумолене на животни, които бягаха от пожара. Тя се страхуваше, че в хълмовете може да се натъкне на войници. Преди слънцето да залезе, бе видяла патрули. Зад джиповете им се вдигаше прахоляк, който отбелязваше местонахождението им в далечината.

Тя се изкатери по склона, откъдето можеше да види затвора по-добре.

Намери скрито място и остана потресена, като видя пламъците. Огънят бе обхванал стотици акри и гореше неконтролируемо по възвишенията около езерото. Светлината озаряваше тъмното небе. Въздухът миришеше на горящи дървета.

Тя погледна към затвора, долепи око до фотоапарата и през телеобектива видя хора, които се движеха в здрача. Двама войници търчаха с огромни контейнери на гърбовете. Други мъже влизаха и излизаха от ниската постройка в централния двор, изнасяха кашони и ги слагаха в камиони.

Стейси ги наблюдава в продължение на четирийсет минути. Беше й ясно, че изнасят доказателствата от лабораториите. Знаеше, че ще се разрази страхотен скандал, скандал от национален мащаб. Нямаше начин да го потулят. Цяло село беше изгорено, хеликоптер и екипажът му се бяха взривили, трийсет-четирийсет цивилни граждани бяха убити и в гората на източен Тексас бушуваше пожар. Стейси се запита как адмирал Зол и хората му ще опитат да обяснят всичко това.

Направи няколко снимки на мъжете, които товареха кашоните с научни разработки в камионите. Надяваше се че фотографиите ще са ясни, въпреки оскъдната светлина. След като изнесоха всичко, войниците с контейнерите тръгнаха покрай сградите и ги запалиха с огнепръскачки. Тя направи още снимки, после започна да слиза, промъквайки се по-близо до мястото на действието. Искаше — да снима лицата на хората там, за да могат властите да ги разпознаят.

След двайсет минути беше достатъчно близо до затвора, за да усеща топлината на пожара в двора. Приклекна в тъмнината. Надяваше се, че войниците няма да я видят. Камионите бяха потеглили и сега мъжете изнасяха кашони от централните сгради и ги товареха на двата хеликоптера „Блекхоук“, кацнали на бейзболното игрище.

И изведнъж Стейси видя Декстър Демил. Адмирал Зол го водеше към портала на затвора. Доктор Демил вървеше сковано и държеше лявата си ръка. Стори й се, че прилича на човек, когото скоро ще екзекутират.

Дойдоха в стаята му в шест вечерта, без да кажат нищо, сложиха му белезници и го поведоха към огромната кула в блок В. Декстър бе принуден да изкачи металните стъпала до петия етаж, където допреди два дни държаха Силвестър Суифт и Трой Лий Уилямс.

Защо правите това? — няколко пъти попита той, но те отказаха да отговорят. Лицата им бяха непроницаеми.

Силните им ръце го блъснаха в една от килиите и треснаха вратата.

Декстър седна на стоманената пружина на леглото и зачака, обзет от страх. Около осем чу мощна експлозия и после далечни изстрели на автоматично оръжие. Знаеше, че всичко отива по дяволите и че вероятно ще умре преди нощта да свърши. Седеше в килията и се проклинаше за пропиления си живот. Депресията го обгърна като студена сива мъгла.

В десет и трийсет вдигна глава и видя, че в коридора стои адмирал Зол. Изненада се, че не го е чул да се приближава. Адмиралът беше в сиво-кафява униформа и яке на военновъздушните сили.

— Искам да подпишеш нещо, Декстър.

Демил го погледна и се вцепени от страх. Зол му подаде лист хартия през решетките. Демил го взе и го вдигна към светлината, за да прочете текста.

„Аз, доктор Демил, поемам пълната отговорност за действията си. Не мога да живея с последиците, които предизвикаха научните ми изследвания. Знам, че незаконните ми опити с приони са възмутителни и че не трябваше да ги извършвам. Инцидентът във Ванишинг Лейк стана изцяло по моя вина. От лабораторията ми избягаха комари, носители на приона «Бледия кон». Никой във Форт Детрик не знаеше за работата ми и аз поемам цялата отговорност. Дано един ден Господ и моята страна ми простят.“

— Не мисля така — каза Декстър, погледна адмирал Зол и му върна писмото.

— Тази нощ ти ще умреш, Демил. Единственият въпрос е дали това ще стане безболезнено, или в адски мъки. Времето ти тук свърши. Обещавам ти, че рано или късно ще подпишеш това писмо… И колкото по-скоро го направиш, толкова по-добре за теб.

Декстър стана от леглото и заотстъпва назад, докато не опря гръб в отсрещната стена на килията.

— Няма да подпиша — заекна той. — Това е лъжа. Цялата програма е твое дело.

Адмиралът кимна на капитан Зинго и той пристъпи напред и отключи вратата на килията. Отиде до учения, сграбчи лявата му ръка, намери чувствителната точка на нерва между палеца и показалеца и натисна с всичка сила. От ръката до рамото на Демил премина агонизираща болка.

Той изкрещя.

— Капитан Зинго знае всички нервни точки в тялото — каза Зол и отново кимна.

Зинго натисна още веднъж.