Работилницата на дявола

Очите му блестяха заплашително. Лъки за пръв път виждаше този поглед.

— Успокой се. Аз само…

Влакът навлезе в тунел и двамата се озоваха в непрогледен мрак.

— Минавал съм през този тунел — извика Лъки. — Дълъг е само километър и половина. Не дишай.

— Млъкни, да ти го начукам! — изкрещя Майк.

Изведнъж Лъки усети, че пръстите на Майк се вкопчват в него.

— Какво правиш? — извика Лъки и блъсна ръката му.

— Не се будалкай. — Тук е опасно.

В тунела цареше пълен мрак и въздухът беше пълен с дизелови изпарения.

— Майната ти! — изкрещя Майк, вкопчи пръсти в гърлото на Лъки и стисна с всичка сила.

— Какво ти става, по дяволите? — изхриптя Лъки и в същия миг чу, че зъбите на Майк изтракаха до ухото му. Приятелят му се опитваше да го ухапе! — Пусни ме!

Лъки пое дълбоко дизеловия пушек, който запуши гърлото му.

Не искаше да удря Майк, но започна да усеща, че се задушава и губи съзнание. Не виждаше нищо в тъмния тунел. Накрая отчаяно замахна напосоки и чу, че Майк изкрещя от болка. Пръстите на гърлото му се отпуснаха и той успя да си поеме въздух.

Двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се бият на тясната платформа. Лъки се опитваше да спаси живота си, без да изхвърли Майк от влака.

Нямаше представа защо Майк го напада. Шумът на тракащите колела беше оглушителен, но Лъки чу, че Холивуд крещи:

— Мъртъв си, копеле!

Щом махна ръцете на Майк от гърлото си, Лъки инстинктивно си припомни подготовката си в специалните сили на морската пехота. Вместо да го блъсне, той го доближи до себе си, сграбчи го с две ръце и го стисна с всичка сила. Холивуд изкрещя, когато остра болка прониза ребрата му. После Лъки го удари с глава.

Влакът излезе от тунела. Лъки се дръпна от Майк, бързо уви ръка около гърлото му и започна да го души, притискайки сънната му артерия, докато Холивуд не изпадна в безсъзнание. После го хвана, за да не падне от тясната платформа.

— Какво те прихваща, по дяволите? Аз съм ти приятел. Какви ги вършиш?

Майк не отговори.

Изтощен, Лъки се изправи и сложи приятеля си да легне, сетне измери пулса му. Беше неравномерен. Той седна и се опита да прочисти белите си дробове от дизеловия пушек, като се молеше да не е прекършил ларинкса на Майк. И тогава видя първата буболечка — пълзеше по ръката му.

— Махни се! — извика Лъки и удари въображаемото насекомо.

Усети, че тварите лазят по гърба му. Сетне запъплиха по главата му и се насочиха към очите.

Майк започна да се съвзема, но явно не можеше да говори и преглъщаше с усилие. Лежеше по гръб на платформата на вагона и от устата му течаха слюнки и пяна. Лъки помисли, че му е нанесъл непоправими увреждания.

— Какво ти става бе? — попита той и се опита да си внуши, че буболечките са въображаеми, но въпреки това прокара пръсти през косата си, за да ги прогони.

Майк Холивуд продължаваше да мълчи. Нещо по-лошо, погледът му беше разфокусиран и той гледаше Лъки с безизразни, изцъклени очи.

Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но вече озаряваше небето на изток. Лъки видя низа от вагони, когато влакът, който още се спускаше по склона, започна бавно да завива. Лъки седна и изстена, защото отново усети, че по лицето и под фланелката му лазят буболечки.

— Не… Махнете се. Не издържам…

И започна да се удря по ръцете и гърба, опитвайки се да ги прогони.

Неочаквано тялото на Майк се разтърси от силна конвулсия. Лъки се стресна, подскочи и ужасен видя, че приятелят му се гърчи неконтролируемо.

— Недей така, човече! Мамка му… Хайде! Слизаме! — изкрещя Лъки.

Трябваше да забави влака, за да могат да скочат. Знаеше, че за да го стори, трябва да прекъсне въздуха във вагона. Тогава спирачките щяха да се задействат автоматично и да забавят движението на влака.

Извади старо джобно ножче и се наведе над буферите. Сърцето му започна да бие като обезумяло, но буболечките изчезнаха. Той не знаеше каква част от подсъзнанието му го зарежда с енергия, но приливът на адреналин поне прогони делириума. Лъки бързо сграбчи въздушната спирачка и я преряза. Струята изплющя в лицето му като камшик. Той изпълзя до тясната платформа и чу свистенето на спирачките. Влакът намали скоростта.

Минаваха по дървен мост. Лъки погледна надолу. Склонът се спускаше на триста метра. Той дръпна Майк да седне. От устата на приятеля му пак потече слюнка. Майк се закашля, но не каза нищо. Очите му бяха премрежени и унесени, сякаш бе припаднал.

Влакът започна да се движи само с петнайсет километра в час и премина моста. Лъки знаеше, че по-нататък машинистът ще спре и ще провери вагоните. Значи трябваше да измъкне Майк веднага.

Той го нарами на гръб, сетне пое дълбоко въздух. Трябваше да скочи колкото е възможно по-далеч от колелата и да се жертва, като стъпи на крака, вместо да се претърколи. Лъки приклекна и предпазвайки главата на Майк, се хвърли на земята. Претърколи се веднъж и спря.

Очите на Майк бяха отворени, но Лъки никога не бе виждал такова изражение. Майк беше в съзнание, но душата му сякаш бе изчезнала.