Работилницата на дявола

Проверих досиетата им. Единият се е казвал Трой Лий Уилямс. Снощи, когато се прибрах вкъщи, прегледах статиите във вестниците по Интернет и открих няколко репортажа за процеса срещу него преди четири години. Той е изнасилил и убил момиче в Роузмънт, Калифорния. Опитвам се да вляза във връзка със семейството му, за да проуча генетичната му история. Другият е бил афроамериканец. Трябва да има причина, поради която Демил ги е затворил там. Макс ми е написал, че са се готвели да правят експерименти с хора.

Уендъл се намръщи, но не каза нищо в продължение на няколко пресечки.

— Ла Лома — най-сетне рече той, посочи знака и пак зави надясно.

Спуснаха се по стръмен склон. Къщите бяха хубави и ставаха все по-големи и внушителни. Щом стигнаха до подножието на хълма, видяха речното корито, спускащо се от планина Анджелис Крест. Завиха наляво, после надясно и минаха по стар бетонен мост над виадукта. От другата страна имаше красиви стари къщи с огромни морави, охранявани от огради от ковано желязо. Спряха пред адреса, който Стейси бе записала, и погледнаха къщата в испански стил зад двуметровата ограда от заострени железа.

— Това трябва да е — рече Уендъл. — Не може да се каже, че е скромна.

— Сигурно сме сбъркали адреса — каза Стейси и се вторачи в листчето в ръката си.

Слязоха от колата, приближиха се до портата и натиснаха звънеца. След миг от домофона се чу сърдит мъжки глас.

— Кой е?

— Търсим Крис Кънингам — отговори Стейси. Последва дълго мълчание, после вратата се отвори.

Двамата влязоха в имението и тръгнаха по пътеката от плочи, водеща към внушителната къща. На стотина метра вдясно имаше басейн с олимпийски размери. Водата блестеше на светлината на следобедното слънце. Вляво видяха тенискорт. Над огромната морава прелитаха кафяви птици и кацаха на буйно разлистените брястове.

Вратата се отвори и от къщата излезе висок слаб сивокос мъж и предпазливо застана на верандата. Недружелюбният му гневен поглед се смекчаваше от леко комичното облекло — жълто-зелена риза и тъмнозелени бричове за голф. Позата му бе като на току-що претърпял поражение генерал: изглеждаше изпълнен с достойнство и същевременно разкаян.

— Да? Какво има? — предпазливо попита мъжът.

— Това ли е домът на Крис Кънингам? — попита Стейси.

— А вие кои сте?

— Аз съм Стейси Ричардсън, а това е доктор Уендъл Кини от университета на Южна Калифорния. Искаме да говорим с Крис Кънингам. Разбрахме, че това е адресът му.

— В момента не е тук.

— Кога го очаквате?

— Аз съм Ричард Кънингам, баща му. За какво става дума?

— За… Ако той е онзи, когото търсим, мисля, че трябва да говорим лично с него. Макар че е възможно да сме сбъркали.

— Защо мислите така?

— Човекът, когото търсим, явно не е от този квартал. Той е малко…

— Дрипав и мръсен — тъжно каза Ричард, после кимна и се отпусна. — Защо не влезете да го почакате вътре?

Той ги въведе в широк коридор с виещо се нагоре стълбище и огромен полилей от скъп кристал. Влязоха в кабинета му. Помещението беше обзаведено в меките тонове и мебели на стара кръчма. Над тапицираните с червена кожа канапета и старинни дървени маси бяха окачени снимки на коне. Лъчите на следобедното слънце се процеждаха през клоните и листата на дъбовете навън и без да топлят, падаха върху шарките на смарагдовозеления килим.

— Нещо за пиене? — попита Ричард Кънингам.

— Вода с лед, ако имате — отговори Стейси и Уендъл кимна.

— Прислужницата има свободен ден в неделя. Ей сега ще се върна.

Ричард Кънингам излезе и ги остави сами. Стейси се огледа. Зад бара имаше голяма цветна снимка в рамка със стъкло. На нея атлетичен полузащитник в синьо-златистия екип на университета в Лос Анджелис пресичаше головата линия. Номерът на фланелката му беше девет, Държеше топката в двете си ръце и минаваше през разперените ръце на защитника от противниковия отбор на университета на Южна Калифорния. Резултатът на светлинното табло беше равен. Часовникът показваше, че до края на мача остават петдесет и три секунди. Снимката беше направена минута преди победата.

— Ето, това беше Крис — каза Ричард Кънингам зад нея. Странно защо говореше в минало време.

Стейси и Уендъл се обърнаха и той им подаде чаши със студена вода.

— Той спечели мача.

Говореше тихо и замислено, сякаш споменът беше крехък и можеше да се счупи от по-силен звук.

На стената зад бара имаше и Сребърна звезда и бойни отличия от войната в Персийския залив, и снимка на млад, изключително красив мъж с късо подстригани коси на морски пехотинец.

Стейси се вгледа в него, но не го позна.

— Това ли е Крис? — попита тя.

— Тази снимка е правена в деня, когато завърши обучението си в специалните сили — отговори Ричард Кънингам. В гласа му прозвуча тъжното ехо на избледнели спомени.