Работилницата на дявола

— Дадоха ми този адрес в полицията. Те имат база данни на хората с прякори и полицейски досиета. Човекът, когото търся, използва името Лъки. Във файловете на полицията в Пасадина има Лъки. Преди четири години е бил арестуван за скитничество и пиянство на обществено място в Олд Таун, на Колорадо Булевард. Казаха, че истинското му име е Крис Кънингам, и ми дадоха този адрес, но според мен става дума за друг човек.

— След смъртта на Кениди той непрекъснато беше пиян. Напусна дома си и спеше във входовете. Отивах да го прибера, но той дори не искаше да ме погледне. После напусна града. Вече съвсем не прилича на човека на тази снимка.

— Коя е Кениди? — попита Стейси.

— Внучка ми. Четиригодишната му дъщеря. Смъртта й коренно го промени. Съсипа го.

— Моите съболезнования.

— Защо искате да разговаряте със сина ми?

— Той беше в едно село на име Ванишинг Лейк в Тексас. Човекът, с когото пътуваше, умря от неизвестна фатална болест, която може би е заразна. Още не знаем какъв е инкубационният период, но Крис трябва незабавно да бъде прегледан и ни трябва кръвна проба.

Ричард Кънингам помълча, после кимна — очевидно приемаше новината като поредната част от ужасната медицинска одисея на семейството си.

— Крис излезе рано тази сутрин. Майка му го заведе на лекар и на стоматолог. Трябваше отдавна да са се върнали, но… мисля, че знам къде са отишли… И аз се тревожа, затова, ако искате, може да ви заведа там.

Дрехите от предишния му живот му бяха твърде широки. Той стоеше до гроба от един час. Майка му отиде да чака в центъра за посетители, където имаше климатична инсталация и беше хладно. Крис се бе вторачил в малката месингова плочка, където бе написано името на дъщеря му.

КЕНИДИ БИШЪП КЪНИНГАМ

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СМЕЛА ЗА ГОДИНИТЕ СИ

1991–1995

Краката му сякаш се бяха вкоренили. Той търсеше някакъв смисъл, но не намираше никакви емоции. Вкусът на алкохола, който сутринта бе откраднал от барчето на баща си, завладяваше мислите му и засилваше потребността от още пиене. Докато гледаше гроба, Крис вече не изпитваше желание да се самообвинява за болестта на дъщеря си, но самопрезрението му се подхранваше от скръбта. После му хрумна нещо друго. Вероятно когато бе започнал да пие, той само бе търсил начин да избяга от златния си живот. Дали това беше умишлено самоунищожение? Страхуваше ли се да вдигне летвата малко по-високо, както много пъти бе правил в училище и по време на войната в Персийския залив? Дали страданията на Кениди бяха неговото бягство? Дали не се бе отказал от живота си, използвайки смъртта й като оправдание? Възможно ли беше да е толкова празноглав или себичен? Защо изпитваше такава празнота и нищо не го удовлетворяваше?

Започваше да подозира, че през целия си живот е преследвал погрешни цели, но как можеше да намери сили да се пренасочи или дори да разбере каква да бъде целта му? Преди Кениди да умре, животът му се състоеше от трофеи и медали, а сега — от самосъжаление и отчаяние.

Той бе избягал от предишния си живот, но не бе намерил нищо. През последните четири години се носеше по течението и водеше безсмислено съществувание под бремето на спомените. И сега катастрофата беше неизбежна, а той нямаше решение и не знаеше изход.

Слънцето залязваше и той усети хладен полъх по наскоро обръснатата си глава. Питаше се какво да направи. Не искаше вече да спи във входовете или под мостовете на железопътните линии, но не можеше да понася и старата си спалня. Никъде не се чувстваше уютно. И отчаяно се нуждаеше от алкохол.

— Дължа ви един обяд — чу се глас, който го изтръгна от мислите му.

Крис се обърна и погледна красивата русокоса жена, която бе застанала зад него. Баща му беше малко по-нататък, чакаше до колата. Крис не можа да си спомни коя е тази млада жена, макар че му изглеждаше позната.

— Аз съм Стейси — каза тя. — Ти и приятелят ти почистихте след миещите мечки.

Едва сега той кимна и се усмихна. Едва-едва.

Отначало Стейси не го позна. Дългите мазни руси коси бяха изчезнали. Главата му беше избръсната. Страните му бяха хлътнали и около очите му имаше тъмни кръгове. Раменете му бяха все така отпуснати, но поне чувалите за боклук бяха заменени от скъпи кафяви мокасини.

— Страхотна прическа — усмихна се тя. Крис разсеяно потърка обръснатата си глава.

— Не е прическа, а медицинска процедура. Един тип ме удари с гаечен ключ. Имам петнайсет шева.

Той се обърна и показа ужасната рана на главата си.

— Божичко! — възкликна Стейси и след миг добави: — Слушай, Кънингам… Крис… трябва да говоря с теб.

— За какво?

— За Майк Бразил, за Сидни Сандърс и за всичко, което се случи във Ванишинг Лейк.

— Ясно — рече той и двамата се умълчаха. Вятърът разнесе сухи листа върху надгробните плочи.

19. Славата е мечтата на мъртвите