Работилницата на дявола

Дванайсет часа по-късно, в шест същата вечер, Крис беше изкъпан и облечен. Лицето му беше избръснато, а дрехите — изпрани и изгладени. Кланси го заведе до линкълна. Крис бе стоял в Мисията по-малко от двайсет и четири часа. Трепереше, но беше трезв.

— Искам да ми кажеш кой уби момиченцето ти.

— Адмирал Зол. Прочетох няколко статии. Той ръководи програмата във Форт Детрик. Оглавявал е специален проект на Пентагона, когато са правили експерименти в затвора в Хънтсвил през осемдесетте години.

— Как изглежда този тип?

— Не знам. Не съм го виждал.

— Нищо. Помъчи се да си го представиш и да го опишеш.

— Той е… едър.

— Едър. Да. Трябва да е такъв. Друго?

— Има черна коса и черни, зли очи.

— Да, той е. Същият. Черни, зли очи като на дявола. Да, добре го описа.

— И… не му пука за хората.

— Никога не му е пукало, Крис. Гадно копеле.

— Той… — Крис млъкна и наведе глава. — Всички в Залива казваха, че съм герой. По дяволите, аз само се опитвах да остана жив. Бих избягал от частта си, но не знаех къде се намирам и накъде да тръгна.

— Не ни пука. за теб, Крис. Вече не. Ние служим на отмъщението. Разкажи ми още за адмирал Зол.

— Не го е грижа, че биологичното му оръжие е убило момиченцето ми. И че съсипа живота ми.

— Да ти го начукам. Не ми пука за теб. Тук не става дума за теб. Не искам да слушам как са те прецакали. Престани да оплакваш горкия Крис Кънингам. Отмъщението трябва да е насочено към определена цел. Навън, не навътре. Това е висшата сила. Ти трябва да служиш на нея, а не тя на теб.

— Той… я уби и не му пука. Интересуват го само парите и властта.

— И кой ще види сметката на този гаден кучи син?

— Аз — тихо и неубедено каза Крис.

— Отиди да отмъстиш, Крис. Мисли само за това. Но изпиеш ли и глътка алкохол, онова копеле ще разбере и ще победи. Отмъщението е твоята сила, но онзи гадняр вижда всичко. Той ще разбере, ако се провалиш, затова недей да пиеш. И ще сразиш този лайнар.

Крис кимна. Кланси пъхна в ръката му четирийсет долара.

— Ето малко пари и телефонния ми номер. Не се прибирай вкъщи, синко. Не отивай в къщата на баща си. Не знам защо, но голяма част от негативните ти чувства е там. Когато си в онази къща, ти се вглъбяваш в себе си и започваш да се самосъжаляваш. Пиеш. Трябва да се съсредоточиш само върху висшата си сила. Не мисли за нищо друго.

— Благодаря, Кланси.

Черната атака кимна и го гледа, докато колата потегли.

Крис не знаеше къде да отиде. Не вярваше никому. Кара безцелно няколко часа. Много му се искаше да пийне нещо, но прогони това желание и се замисли за Кениди. Горката, безпомощна Кениди. Крис не си позволяваше да мисли за своята болка, а се съсредоточи само върху нейната. Той щеше да търси отмъщение заради момиченцето си. На няколко пъти преглътна, когато видя барове. Единият имаше неонова реклама, изобразяваща чаша, която се пълнеше с кехлибарено питие. Крис я наблюдава да се пълни двайсет пъти. Едва не влезе, но положи усилия и отново насочи мислите си към Кениди. „Прегърни ме, татко. Много ме боли.“ Той настъпи педала за газта и колата се стрелна по улицата.

В полунощ Крис се озова пред апартамента на Стейси. Потропа и дълго чака. Накрая Стейси открехна вратата и попита:

— Къде беше? Обадих се у вас…

— Трябваше… да се срещна с един приятел.

Двамата се вторачиха един в друг. На Стейси й се стори, че Крис изглежда променен — по-слаб и още по-болнав и уязвим.

— Знам, че не се познаваме добре — тихо каза той, — но не мога да се прибера вкъщи. Това е дълга история. Може ли да спя тук?

Стейси се поколеба.

— Реших да ти помогна да разобличиш адмирал Зол — добави Крис. — Искам да го накажа заради онова, което направи на Кениди.

Стейси махна веригата от вратата и го пусна да влезе.

24. Изстрели в имението, където всички са добре

Той носеше три хляба — пшеничен, пълнозърнен и черен, с цвят на шоколад. Разбира се, Бъди беше на диета без въглехидрати и консумирането на хляб му беше строго забранено.

Синът му Майк вървеше до него. Отиваха в новата си къща. Търговецът на недвижими имоти се появи като по магия, отвори вратата и изчезна. Двамата влязоха сами. Къщата нямаше двор и изкусно се крепеше между стените на дълбок каньон. Подът на всекидневната представляваше метална решетка, кацнала на хиляди стъпки над долината. Бъди и Майкъл вървяха по решетката и някак съумяваха да не паднат в дупките, но ефектът беше озадачаващ. Под тях се простираше бездна, докъдето стигаше погледът. Имаше и басейн, направен от същите метални решетки, но празен.

— Не се притеснявай, татко. Има много неща за ремонт, но двамата ще се справим. Щом сложим мебели и паркет, ще стане страхотно.

Синът му стоеше до него. Близо. Бъди копнееше за близост. За безрезервна обич. Никой не обичаше Бъди. Търпяха го, бяха му партньори и понякога дори спяха с него, но причината не беше обич, а винаги парите. После неочаквано Майкъл сложи ръка на рамото му и го стисна с обич, успокоявайки копнежа на Бъди и прогонвайки болката.

— Това е проект за нас двамата. Защо не ядеш хляб, татко?