Работилницата на дявола

— Лекарят каза, че не трябва да ям въглехидрати. Строго е забранено за диетата ми.

Приближиха се до прозореца, на който нямаше стъкло, и се възхитиха на прекрасната гледка, но когато Бъди погледна надолу, стомахът му се сви. Зелената долина на хиляди стъпки под тях го привличаше. Това беше плодородна земя, изпълнена с обещания.

— Знаеш ли, татко, ако работим заедно по къщата, ще се научим да се обичаме… Няма ли да хапнеш хляб?

— През целия си живот съм бил на диета. Вечно гладен. Защото се опитвах да бъда онова, което не съм. Може би затова ти и аз не успяхме да се намерим. Винаги съм се правил на бунтар и непукист. Мислех, че всеки иска това от мен, но само играех роля. Но истината е, че се страхувам, Майкъл.

— Наричай ме Хуан, татко. Сега съм Хуан.

Бъди кимна. Умираше от глад. Запита се какъв ли е вкусът на черния хляб. Когато Майкъл отмести поглед встрани, Бъди отхапа малко парче. Хлябът беше изненадващо хубав и вкусът му беше какъвто се бе надявал — приятен и сладък като шоколад. Докато дъвчеше, Бъди разбра, че е грешил. Не трябваше да отблъсква сина си. Ако го обичаше безрезервно, и Майкъл щеше да го обича. Защо разбираше това едва сега? В края на краищата Майкъл беше негов син, негова плът и кръв. Докато осъзнаваше тази истина, по лицето му започнаха да се стичат сълзи на благодарност. А после изведнъж чу писък, вдигна глава и видя, че Майк е на ръба на висящия във въздуха басейн. Размахваше ръце и губеше равновесие. Писъците му ставаха все по-силни и истерични.

— Какво правиш, Майк? — изкрещя Бъди и както стискаше хлябовете в ръцете си, изтича до единственото си дете.

Мислеше, че ще успее да го хване за ризата и без да пуска хлябовете, но не можеше да бяга по коварната решетка. Макар че преди това с лекота бе вървял по нея, сега краката му се движеха тромаво и сковано. Синът му пропадна през решетките и започна да става все по-малък и по-малък. Бъди не можеше да помръдне, само гледаше смаляващата се фигура на Майк. Синът, от когото никога не се бе интересувал, но за когото сега копнееше, пищеше ужасен, но неизвестно защо на испански.

— Dios mio!11

— Съжалявам — извика Бъди на изчезващия си син. — Съжалявам, че не успяхме. Можеше да ремонтираме къщата. Можеше да се обичаме. Съжалявам…

Писъците им се смесиха.

Бъди скочи.

Беше в леглото си в Малибу и крещеше, колкото му глас държи. По лицето му се стичаха сълзи. Отначало не можа да разбере къде се намира. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите — още притискаха невидимите хлябове. Сърцето му биеше като обезумяло. Бъди спря да крещи, но още чуваше някъде далеч писъците на Майк.

Той рязко обърна глава към прозорците на балкона на спалнята. Не можеше да се ориентира. Писъците в далечината продължаваха.

— Майк? — тихо попита той.

После осъзна, че е сънувал изключително образен кошмар. Висящата къща, трите хляба и синът му бяха изчезнали. Само писъците в далечината продължаваха.

— Dios mio! — умоляваше женски глас.

Бъди осъзна, че това е прислужницата му, мексиканката Консуела. Тя беше някъде навън, край басейна.

Бъди стана от леглото и колебливо се приближи до прозореца. Гари Айвърсън беше долу до басейна. Неизвестно защо държеше пушка и я бе насочил към Консуела, която бе паднала на колене и го молеше да не я убива. Гари насочи пушката към главата й. Бъди отвори вратата на балкона и изкрещя:

— Какво правиш, Айвърсън, да ти го начукам? Гари рязко се обърна и стреля по него. Прозорецът до главата на Бъди се разби. По главата му се посипаха стъкла.

— Мамка ти! — изрева Бъди и се хвърли на пода, после чу, че Гари крещи нещо, Консуела също крещеше. — Какво става, по дяволите?

Полубудното му съзнание се опитваше да се справи с прилива на адреналин, който го заля като кофа леденостудена вода.

Бъди притежаваше една от най-големите и скъпи колекции на оръжия в Холивуд. Обичаше оръжията. Имаше дори разрешително за търговия с оръжия, с което се сдоби, докато снимаше в Колумбия „Мърморене“, филм за войната във Виетнам. Имаше гранатомети „М203“, картечни пистолети „МП5“, армейски универсални пушки „АУГ“ и леки картечници. Разполагаше и с богат избор на руски оръжия — „АК 47“ и „АКМ“. Имаше и цял сандък с пистолети — „Глок“, „Хеклер и Кох“, „Браунинг“ и „Берета“. Макар че повечето му оръжия бяха произведени в края на седемдесетте години, той бе монтирал на повечето от тях лазерни мерници и винаги ги държеше заредени.

Често разказваше на гостите си, че се моли някой дрогиран, дебнещ знаменитости фанатик да се опита да влезе с взлом в къщата му и да се опита да го застреля. Говореше като безстрашен герой от филмите си. И често изваждаше някое от оръжията пред смаяните си гости и го разглобяваше и сглобяваше, докато бръщолевеше глупости.

— Ще го пречукам на място — кълнеше се Бъди, а очите му блестяха от смъртоносна смесица от кокаин и тестостерон. — Само да влезе в къщата ми.

Но сега, когато Консуела пищеше на двора и стъклата, пръснати от изстрела на Гари, се бяха впили в бузите и врата му, смелостта и решителността му се изпариха. Ръцете му трепереха. Дори пенисът му се вледени и се сви.