Работилницата на дявола

— Единствената причина, поради която споменах Хънтсвил, беше защото случилото се там много прилича на това във Ванишинг Лейк. — Стейси се върна и сложи папката със статиите на масата. — Ето. В Хънтсвил е имало нещо, наречено ТРИИОС. Това означава Тексаски регионален институт за изучаване на околната среда. Парите били получавани чрез университета „Сам Хюстън“. Ако ги проследиш, ще установиш, че средствата идват от Вашингтонския мозъчен тръст, който е финансиран от Отдела за специални проекти на Пентагона, по онова време оглавяван от адмирал Зол. Една от разболелите се жертви през 1985 година е била жена, Джули Медли. Има статия за нея. Съпругът й Клейтън работел в затвора в Хънтсвил и се предполага, че той я е заразил. Лявата половина на тялото й започнала да се деформира като при полиомиелит. Историята със странното заболяване се разчула в пресата и по някои от тексаските телевизионни станции. Неколцина други цивилни, свързани със затвора, проявили същите симптоми. Лекарите в Хънтсвил взели кръвни проби и заявили, че са изолирали странни непознати микроорганизми, които били изпратени в болница „Уолтър Рийд“ за изследване. И оттам изтекла информация.

— Каква?

— Микроплазмата в кръвта на Джули имала изключително необичайна структура на ДНК. Това показвало, че микроорганизмът вероятно бил създаден по генноинженерен път. Седем години по-късно същият фрагмент на ДНК е бил открит в кръвта на ветераните, страдащи от синдрома на Персийския залив.

Крис я погледна. В очите му блесна гняв.

— Синдромът никога нямаше да порази американските войници, ако първо ние не го бяхме пренесли в Ирак през осемдесетте години.

Тя кимна. В същия миг на вратата се потропа. Стейси отвори и видя Уендъл — изглеждаше уморен и бе по-разрошен от всякога.

— Какво стана? — попита тя. — Много се забави.

— Бях в полицията в Санта Моника — изръмжа Уендъл, влезе и се отпусна на любимото кресло на Макс. — Четирима типове с високоефективни филтърни маски и картечни пистолети нахлуха в залата за аутопсии и откраднаха тялото.

— Шегуваш се!

— Каквито и да бяха, те знаеха, че Майк е умрял от болестта на прионите, и откраднаха тялото, за да потулят този факт.

Мислите на Стейси трескаво препускаха в главата й.

— Може да са били от Дяволската работилница… — каза тя.

— Господ да ни е на помощ — въздъхна Уендъл, облегна се назад, затвори очи и не спомена, че е откраднал скалпела от аутопсията.

22. Черната атака

Беше почти един след полунощ, понеделник.

Крис бавно караше новия линкълн „Континентал“ на баща си и спазваше пътните знаци. В кръвта му имаше достатъчно алкохол, за да оцвети балона, и той не искаше да го арестуват за шофиране в нетрезво състояние.

Излезе на Пета улица. Старите сгради от трийсетте години контрастираха на новите остъклени небостъргачи и приличаха на бедни роднини на богаташка сватба.

До олющените тухлени стени бяха натрупани кутии и кашони — жилища на бездомници. Навътре в тесните преки горяха огньове в тенекии.

„Среднощна мисия“ се намираше на Пета улица, на една пресечка от Уилшър. Крис намери свободно място за паркиране срещу църквата на Армията на спасението, включи скъпата алармена система на линкълна, после тръгна по улицата и влезе в Мисията, където преди две години бе прекарал много нощи на твърдо легло, измъчван от пиянство и кошмари.

— Тук ли е Кланси? — обърна се той към стареца, който метеше помещението.

Двамата не се познаваха, но веднага разбраха, че са сродни души, стигнали до дъното и останали доволни да почиват там.

— Горе в трапезарията е. В момента тук е пълно и имаме списък с чакащи.

Крис не каза нищо и се качи на втория етаж на сградата в испански стил. Там имаше голяма трапезария, пълна с дървени маси и метални столове.

Кланси бе с гръб към него. Беше шейсетгодишен, но движенията му бяха енергични.

Навремето Кланси Блек беше легенда на боксовия ринг. Наричаха го „Черната атака“. Безскрупулните организатори на боксови мачове го бяха използвали като вещ за еднократна употреба. Той обаче имаше лъвско сърце и през шейсетте години се боксира за титлата в средна категория, но противникът го разкървави и мачът бе прекратен. Когато кариерата му свърши, останаха само спомените и алкохолът. Кланси стана клиент на Мисията и повръщаше кръв от кръвоизливи в хранопровода заедно с другите пияници в уличката зад сградата. И тогава с Кланси Блек се случи чудо. По време на пиянски унес му се яви видение. „При мен дойде Господ Иисус и ме изпълни с величието Си“ — със страхопочитание прошепна Кланси. И оттогава той реши да се посвети на висше призвание, на висшата сила. Тази случка го накара да престане да пие, изпълни го със святост, спаси живота му и му даде бъдеще. Господ се всели в Кланси, който стана шеф на „Среднощна мисия“. Той беше единственият, който бе накарал Крис да се откаже от алкохола, макар и за малко. Преди три години Крис издържа без пиене трийсет дни, после не устоя и засрамен избяга, за да пътува по товарните влакове.