Работилницата на дявола

— Обичала си го — състрадателно каза той.

— Обожавах го.

Влакът намали скоростта — наближаваха Харпърс Фери. Крис знаеше, че след десетина минути трябва да скочат. В покрайнините на града имаше килнати на една страна, небоядисани колиби с покриви от мушама. Скоро се появиха индустриалните тухлени сгради със скосени стрехи. Това означаваше, че разпределителната гара е наблизо.

— В нощта, преди той да замине, се карахме точно за това, което казваш — тихо добави Стейси. — Аз не исках Макс да отива там. Страхувах се от изследователската работа във Форт Детрик. Спорихме за Декстър Демил.

— Трябва да слизаме. Взе ли нещата? — попита Крис, за да смени темата.

Тя кимна, грабна малката раница, която бе купила в Шривпорт, и я сложи на гърба си.

— Хайде — рече Крис и когато влакът започна да се движи с осем километра в час, двамата лесно скочиха от металната платформа.

Приклекнаха във високите треви и изчакаха, докато влакът не се скри от погледа им и не влезе в гарата.

— До Фредерик има петнайсет километра — каза Стейси.

— А до Форт Детрик?

— Не е далеч. В покрайнините на града е.

— Щом Фанън е дошъл тук, тогава двамата с Демил сигурно искат да вземат нещо от Форт Детрик. Такава голяма военна база сигурно е свързана с железопътна линия. Би трябвало да можем да се качим на някой влак с провизии.

Слязоха по дългия склон и застанаха на място, откъдето се виждаше двулентовото шосе, пресичащо долината.

— Мисля, че можем да минем през официалния вход на Форт Детрик. Не е необходимо да се промъкваме крадешком — каза Стейси. — Урната с праха на Макс е в кабинета на полковник Читик. Той каза, че ще ми я изпрати, но няма как да не ни пусне, ако се появим там да я вземем.

— Тази идея не ми харесва — рече Крис. — Мисля, че е опасно да знаят, че си в базата. След онова, което се е случило последния път, някой ще извика адмирал Зол и ще те затворят в някоя стая за разпит.

— Тогава какво да направим?

— Да проверим дали има железопътна линия, която влиза във Форт Детрик. Все някой ще знае в колко часа пристига влак с провизии. Вероятно един-два пъти дневно.

Тръгнаха по двулентовото шосе на северозапад. Денят беше идеален, хладен и свеж. Вятърът гонеше листата по асфалта. Те танцуваха и се премятаха и с оранжевите си багри приличаха на гъвкави циркови акробати.

Крис инстинктивно намери релсовия път, водещ към Форт Детрик. Огледа релефа на долината и реши, че линията минава по източния склон. Двамата тръгнаха натам и след малко видяха релсите.

След престоя в Шривпорт Крис усещаше, че енергията му се възвръща. Движеше се по-бързо и долавяше ритъм в походката си. Стройното му тяло блестеше от пот, а в очите му се четеше решителност.

В осем и половина стигнаха до горичка, намираща се на неколкостотин метра от оградата, близо до портала, през който влизаха и излизаха влаковете.

— Странно е, че никой не охранява входа. Там винаги има морски пехотинци с автоматични оръжия — каза Стейси.

Под едно дърво близо до тях седеше възрастен скитник. Ядеше праскови и сокът се стичаше по брадата му. Лицето й дрехите му бяха мръсни. Крис се приближи до него и каза:

— Здрасти. Аз съм Лъки.

— Не думай! С тези обувки?

— В колко часа идва влакът с провизиите?

— Два са. Първият вече влезе. Минава в девет всяка вечер. Но дойде и един военен влак, пълен с боклуци от Пентагона. Сега всеки момент ще мине вторият влак с провизиите. Линията свършва на няколко километра оттук, вътре в базата. Навсякъде патрулират джипове. Чувам ги непрекъснато.

— Само тези два влака ли идват тук?

— С изключение на снощния… Беше зловещ като бял призрак.

Старецът описа Белия влак и двата ниско летящи черни хеликоптера.

— Защо ли е дошъл? — попита Крис.

— Знам ли? Но вероятно не е донесъл сладкиши — отговори възрастният скитник.

45. Блед кон без ездач

Декстър бе уплашен до смърт. Стоеше в Дяволската работилница и гледаше обезумелите сиви очи на Фанън Кинкейд. — Хайде, започвай. Направи магията — заповяда ненормалният месия.

Декстър вече беше сложил до измервателния уред за pH, отчитащ маркировката на ДНК, двата метални контейнера, които бяха извадили от дъното на Ванишинг Лейк, когато Фанън неочаквано се приближи до него. Гласът му беше глух шепот, досущ свистящ вятър, духащ в пресъхнал кладенец.