Разкриване

Сандърс тръгна към „Фоумланд“, скромната изложба от последните разработки на групата. Там имаше модели на мънички СД-РОМ устройства и миниатюрни клетъчни телефони. Екипите на Луин имаха задачата да създават проекти за бъдещето и повечето изделия изглеждаха невероятно малки: клетъчен телефон с размери на молив, друг, който приличаше на пост-модернистичен вариант на миниатюрното радио на Дик Трейси с форма на ръчен часовник в бледозелено и сиво, устройство за повикване колкото запалка и микро-СД-устройство със сгъваем екран, което преспокойно се побираше в дланта Изделията изглеждаха неописуемо малки, но Сандърс отдавна бе свикнал с мисълта, че проектите ще бъдат пуснати в производство най-малко до две години. Хардуерът се смаляваше с бързи темпове. Сандърс вече с почуда си спомняше, че когато е започнал работа в „Диджи Ком“, „портативен“ компютър означаваше петнайсеткилограмова кутия с размер на среден куфар, а мобифони изобщо не съществуваха. Първите клетъчни телефони, произведени от „Диджи Ком“, приличаха на седемкилограмови топузи, които трябваше да се носят с каишка през рамо. По онова време хората ги смятаха за чудо. Сега клиентите се оплакваха, ако телефоните им тежаха повече от двеста грама.

Сандърс заобиколи големите пенорезачки — извити тръби и ножове зад плексигласови защитни екрани — и намери Марк Луин заедно с екипа, надвесени над три тъмносини СД-РОМ устройства от Малайзия. Едното вече беше разглобено на части върху масата. Под ярките халогенни светлини сътрудниците на Луин ровеха в тях с миниатюрни отвертки и от време на време поглеждаха към екраните.

— Какво открихте? — попита Сандърс.

— О, по дяволите! — възкликна Луин и артистично разпери ръце от отчаяние. — Лоша работа, Том. Много лоша.

— Разкажи ми.

Луин посочи към масата.

— В шарнирното съединение има метален лост. Ето тези скоби поддържат контакт с лоста, докато кутията е отворена, и по такъв начин се осигурява захранването на екрана.

— Да…

— Но захранването е непостоянно. Изглежда, лостовете са недостатъчно големи. Трябва да бъдат петдесет и четири мили-метра, а.тези като че са петдесет и два — петдесет и три милиметра.

Изражението на Луин беше мрачно. Поведението му внушаваше мисли за непоправими последици. Лостовете бяха с един милиметър по-къси и светът едва ли не щеше да пропадне. Сандърс разбра, че се налага да успокои Луин. Не му се случваше за пръв път.

— Можем да го оправим, Марк — подхвана той. — Е, трябва да отворим всички кутии и да подменим лостовете, но е възможно.

— Разбира се — съгласи се Луин. — Остава обаче проблемът със скобите. Спецификациите изискват неръждаема стомана 16/10, която е достатъчно здрава, за да поддържа пъргавостта на скобите и контакта с лоста. Тези скоби са направени от друга стомана, може би 16/4. Прекалено твърди са. Затова при отваряне на кутията се огъват, но не отскачат обратно.

— Значи трябва да подменим и скобите. Можем да го направим заедно с подмяната на лостовете.

— За съжаление никак няма да е лесно. Скобите са горещо пресовани в кутиите.

— О, по дяволите!

— Точно така. Те са част от цялостната схема.

— Да не искаш да ми кажеш, че трябва да правим нови кутии само защото скобите не струват?

— Точно така. Сандърс поклати глава.

— Досега сме произвели хиляди. Сигурно четири хиляди.

— Е, ще се наложи да ги сменим.

— Ами самото устройство?

— Бавно е — каза Луин. — Няма съмнение. Но не знам защо. Може би проблеми със захранването. Или пък с контролния чип.

— Ако е контролният чип…

— Жална ни майка. Ако проблемът е в проекта, трябва да се върнем обратно на чертожните дъски. Ако е производствен, ще се наложи да сменим производствените линии и може би да поправим шаблоните. Но и в двата случая ще ни отнеме месеци.

— Кога ще разберем?

— Ще изпратя едно устройство заедно със схемата за захранването при момчетата от диагностиката — каза Луин. — Би трябвало да докладват към пет часа Ще ти съобщя какво са установили. Мередит знае ли за проблема?

— Ще я информирам на срещата с нея в шест.

— Добре. Ще ми се обадиш ли след разговора?

— Разбира се. — Това в известен смисъл е хубаво — рече Луин.

— Какво искаш да кажеш?

— Още в самото начало я поставяме пред голям проблем — поясни проектантът. — Ще видим как ще се справи.

Сандърс се обърна и тръгна към изхода Луин го последва.

— Между другото — обади се той, — яд ли те е, че не назначиха тебе!

— Разочарован съм — отговори Сандърс, — но не ме е яд. За какво да се ядосвам!

— Защото, ако питаш мен, Гарвин те прецака. Положи толкова усилия, показа, че можеш да ръководиш цялото направление, и след това той назначава друг.

Сандърс сви рамене.

— Фирмата е негова.

Луин прегърна Сандърс през рамото и несръчно го притисна.

— Знаеш ли, Том, понякога си прекалено разумен и това е в твоя вреда.

— Не знаех, че да си разумен е недостатък — подметна.

Сандърс.

— Недостатък е да си прекалено разумен. В края на краищата почват да ти се качват на главата.

— Просто се опитвам да се оправя. Искам да съм тук, когато започне продажбата на акции. — О, да, вярно. Трябва да останеш. Двамата стигнаха до асансьора. Луин попита: