Разкриване

— Зная — сниши глас Мередит. — Ще се оправим. — Зад нея се приближаваха хората от „Конли-Уайт“. — Ще поговорим довечера.

— Добре.

— Доскоро, Том.

— Доскоро.

След края на срещата Марк Луин се приближи до Сандърс.

— Та какво ти каза тя?

— Мередит ли?

— Не, Бомбардировача Стелт. През цялото време Каплан ти шушнеше на ухото. Какво става? Сандърс сви рамене.

— О, нищо особено. Общи теми.

— Хайде де! Стефани не обича да приказва на общи теми. Не знае как да го прави. Освен това ти говореше повече, отколкото съм я виждал да казва за цели години.

Сандърс беше изненадан от напрегнатото любопитство на Луин.

— Всъщност говорехме главно за сина й. Първокурсник е в университета.

Луин обаче не се хвана на въдицата. Намръщи се и каза:

— Намислила е нещо, нали? Никога не говори на вятъра. За мен ли беше? Винаги се е заяждала с проектантите. Смята, че пилеем много средства Сто пъти съм я убеждавал, че не е вярно…

— Марк — прекъсна го Сандърс, — името ти изобщо не беше споменато. Честна дума — После, за да промени темата, той попита: — Какво мислиш за Джонсън? Представянето ми се стори доста силно.

— Да. Прави впечатление. Само едно нещо ме притесни — отговори Луин, все така намръщен и напрегнат. — Да не е парашутист, който ни налага ръководството на „Конли“?

— Така се говори. Защо?

— Ами изложението й. Графичните изображения се подготвят най-мачко за две седмици — обясни Луин. — В моята проектантска група събирам хората месец предварително, после гледаме първия вариант, за да се съобразим с времето, трябвали около седмица за редактиране и подготовка на окончателния вариант и още една за прехвърляне на водещо устройство. И забележи: говоря ти за моята група, която наистина работи бързо. На шефовете им трябва още повече време. Те възлагат задачата на някой сътрудник, който се опитва да им подготви нещо. После шефът го поглежда и иска всичко да се преработи. Губи се повече време. Тоест от изложението й личи, че е знаела за новата си длъжност от доста време. От месеци.

Сандърс се намръщи.

— Както обикновено — подхвърли Луин — последни научават глупаците от окопите. Просто се чудя какво още не знаем.

Сандърс се върна в кабинета си към два и петнайсет. Обади се на жена си, за да й каже, че ще закъснее, защото в службата има среща в шест.

— Какво става там? — попита Сюзан. — Обади ми се Адел Луин. Разправя, че Гарвин побърква всички и променят цялата организация.

— Още не знам — отвърна той предпазливо: Синди тъкмо бе влязла в кабинета.

— Ще получиш ли все пак повишението?

— По принцип не.

— Не думай! — възкликна Сюзан. — Том, много съжалявам. Добре ли си? Разстроен ли си?

— Да, по-скоро да.

— Не можеш ли да говориш?

— Не.

— Разбрах. Няма да ти преча. Ще се видим, когато се прибереш.

Синди остави купчина папки върху бюрото му. Когато Сандърс затвори слушалката, тя попита:

— Знае ли вече?

— Подозира. Синди кимна.

— Обади се по обяд — обясни тя. — Имах същото чувство. Явно съпругите приказват.

— Всички приказват, сигурен съм.

Синди тръгна към вратата, после спря и внимателно попита:

— Как мина обядът?

— Мередит беше представена като новия ръководител на всички технически отдели. Направи изложение. Каза, че ще запази досегашните шефове на отдели, които ще бъдат на нейно пряко подчинение.

— Значи за нас няма промяна? Просто още едно равнище отгоре?

— Засега. Поне така твърдят. Защо? Да не си чула нещо?

— Същото.

— Значи е вярно — усмихна се Сандърс.

— Да не се ли отказвам от жилището? От известно време Синди обмисляше дали да купи жилище в Куинс Ан Хил, където да се пренесе с малката си дъщеря.

— Кога трябва да решиш?

— Имам още петнайсет дни. До края на месеца.

— Тогава изчакай. За да си сигурна. Секретарката му кимна и излезе. Миг по-късно пак се появи на вратата.

— Щях да забравя. Току-що се обадиха от кабинета на.Марк Луин. Пристигнали са устройствата на „Туинкъл“ от Куала Лумпур. Проектантите ги разглеждат. Искаш ли да ги видиш?

— Отивам.

Проектантската група заемаше целия втори етаж на Западната сграда. Там както винаги цареше хаотична атмосфера: звъняха всички телефони, но не се виждаше администраторка в малката приемна до асансьорите, украсена с избелели, прикрепени с лепенки афиши за изложба на Баухаус през 1929 година в Берлин и за стар научнофантастичен филм „Проектът Форбин“. Двама японци седяха и говореха бързо на ъгловата маса до очукания автомат за кока-кола и сандвичи. Сандърс им кимна, извади картата си, за да отвори заключената врата, и влезе вътре.

Етажът представляваше голямо открито пространство, разделено под най-неочаквани ъгли с коси стени, боядисани като имитация на камък с пастелни жилки. На странни места бяха наслагани неудобни на вид метални столове и маси. Гърмеше рокендрол. Всички бяха облечени небрежно — повечето проектанти носеха шорти и тениски. Обстановката недвусмислено показваше, че тук работата е творческа.