Разкриване

— Смяташ ли, че са я назначили, защото е жена?

— Кой знае? — поклати глава Сандърс.

— Мъжете пак останаха на сухо. Ще ти кажа нещо. Понякога ми писва от този постоянен натиск да се назначават жени — каза Луин. — Я виж проектантската група! Имаме четирийсет процента жени, никой друг отдел не може да се похвали със същото и все опяват защо не увеличим броя на жените. Повече жени, повече…

— Марк — прекъсна го Сандърс, — светът се промени.

— Ама не е станал по-добър — не отстъпваше Луин. — Пречи на всички. Виж: когато дойдох на работа в „Диджи Ком“, съществуваше само един въпрос. Добър ли си? Ако си добър, те назначават. Ако се справиш, оставаш. Нищо друго. Сега способностите са само част от основните изисквания. Възниква въпросът дали си от подходящ пол и с подходящ цвят на кожата, за да представим фирмата добре пред обществото. И ако се окажеш некомпетентен, няма начин да те изхвърлят. Скоро ще се провалим като това устройство „Туинкъл“. Защото вече никой не се отчита. Никой не поема отговорност. Новите изделия не се създават на теория, защото направеното от теб е реално. И ако е боклук, и Господ не може да ти помогне. Никой няма да го купи.

На връщане към кабинета си Сандърс използва електронния си пропуск, за да отвори вратата на четвъртия етаж. После го пъхна в джоба на панталона и тръгна по коридора. Вървеше бързо, замислен за срещата с Луин. Особено го притесняваше едно нещо, което бе чул в разговора: че се оставя Гарвин да му се качи на главата, че е прекалено пасивен, че се стреми да проявява прекалено голямо разбиране.

Според Сандърс обаче нещата не стояха точно така. Той искрено бе убеден в думите си, че фирмата е на Гарвин. Боб беше шефът и можеше да прави каквото си поиска. Сандърс бе разочарован, че не е получил поста, но пък никой не му го беше обещавал. По никакъв повод. През последните седмици той и останалите от отделите в Сиатъл работеха с убеждението, че именно Сандърс ще бъде назначен за ръководител. Ала Гарвин изобщо не бе споменавал подобно нещо. Нито Фил Блакбърн.

Затова Сандърс смяташе, че няма основания да се сърди. И ако беше разочарован, то бе само защото сам си го беше втълпил. Класически пример на старата мъдрост, че пилците се броят наесен.

Колкото до това, че бил прекалено пасивен — какво очакваше от него Луин? Да вдигне скандал ли? Да се развика и да опищи света? Нямаше да помогне, защото Мередит Джонсън вече бе получила поста, все едно дали на Сандърс му допадаше, или не. Да подаде оставка ли? Е, това пък изобщо нямаше да помогне. Ако напуснеше, щеше да изгуби всички печалби, които се очакваха, когато се създадеше акционерното дружество. Щеше да настъпи истинска катастрофа.

Като поразмислеше, единственото, което му оставаше, бе да приеме Мередит Джонсън на новата работа и да се примири. Подозираше, че ако ролите бяха сменени, Луин, колкото и да се перчеше, щеше да постъпи по същия начин: да се усмихне и примири.

Всъщност Сандърс се тревожеше от по-големия проблем — устройствата „Туинкъл“. Днес хората от екипа на Луин бяха разглобили три устройства и още нямаха никаква представа какво не е наред. Бяха открили някои отклонения в спецификациите при шарнирната връзка, които лесно можеха да се установят. Съвсем скоро Сандърс щеше да разбере защо получават нестандартни материали. Ала истинският проблем — ниската скорост на устройствата — си оставаше загадка, към която нямаха ключ, и той трябваше…

— Том! Изпуснал си картата.

— Какво?

Сандърс разсеяно вдиша поглед. В коридора стоеше намръщен сътрудник и сочеше назад.

— Изпуснал си картата.

— О! — Видя падналия бял пропуск на сивия килим. — Благодаря ти.

Върна се да го прибере. Явно бе по-разстроен, отколкото си мислеше. Беше невъзможно да се движиш из сградите на „Диджи Ком“ без пропуск. Сандърс се наведе, взе картата и я пъхна в джоба си.

Там напипа друг пропуск. Намръщен извади двете карти и се вгледа в тях.

Излизаше, че на пода е паднала чужда карта. Спря за миг и се помъчи да съобрази чия е. По проект картите нямаха лични обозначения: само синята емблема на „Диджи Ком“, гравиран сериен номер и магнитна лента на гърба.

Би трябваш да помни номера на картата си, но не успя да се сети. Забърза към кабинета си, за да провери в компютъра. Погледна ръчния си часовник. Беше четири, до срещата с Мередит Джонсън оставаха два часа. Трябваше да свърши още доста неща, за да се подготви. Вървеше намръщен, загледан в килима. Трябваше да вземе производствените отчети и може би спецификациите на детайлите. Не беше сигурен, че тя ще ги разбере, но във всички случаи се налагаше да е подготвен. Какво още? Не искаше да иде на първата среща и да е забравил нещо.

Още веднъж в мислите му изплуваха образи от миналото. Отворен куфар. Купа пуканки. Витраж.

— Е, и? — долетя познат глас. — Вече на поздравяваш ли старите си приятели?

Сандърс вдигна очи. Беше пред заседателната зала със стъклените стени. Отвътре се виждаше самотна фигура, приведена в инвалидна количка. С гръб към Сандърс, човекът гледаше през прозореца панорамата на Сиатъл.

— Здравей, Макс — каза Сандърс.