Разкриване

Макс Дорфман не отмести поглед от прозореца.

— Здрасти, Томас.

— Как позна, че съм аз? Дорфман изсумтя.

— Сигурно с магия. Ти как мислиш? С магия ли става? — Гласът му звучеше саркастично. — Томас, нали те виждам.

— Как? Да не би да имаш очи на гърба?

— Не, Томас. Виждам отражението пред себе си. Естествено, че те виждам в стъклото. Как се мъкнеш с наведена глава като пребито куче. — Дорфман пак изсумтя, после извъртя количката. Очите му блестяха напрегнато, в тях се четеше подигравка — Беше толкова обещаващ младеж. Защо сега си провесил нос?

Сандърс нямаше настроение да влиза в тона му.

— Просто да предположим, че днес не е най-добрият ми ден, Макс.

— И искаш всички да разберат? Просиш съчувствие?

— Не, Макс. — Спомни си колко подигравателно се отнасяше Макс към идеята за съчувствието. Дорфман обичаше да повтаря, че ръководителят, който търси съчувствие, не е истински ръководител, а гъба, която попива безполезни неща — Не, Макс. Мислех си нещо.

— Аха. Мислел. Ами да, аз обичам мисленето. Мисленето е хубаво нещо. И за какво мислеше, Томас — за витража в апартамента ли?

Сандърс се сепна.

— Откъде знаеш?

— Сигурно е магия — изсмя се дрезгаво Дорфман. — Или пък мога да чета мисли. Вярваш ли, че мога да чета мисли, Томас? Толкова ли си глупав, че да повярваш?

— Макс, нямам настроение.

— Така. Значи трябва да млъкна Ако не си в настроение, трябва да спра. Трябва на всяка цена да пазим настроението ти. — Дорфман раздразнено тупна облегалката на инвалидната количка — Ти ми каза, Томас. Ето как разбрах за какво си се умислил.

— Казал ли съм ти? Кога?

— Като че преди девет-десет години. — И какво съм ти казал?

— О, не помниш ли? Нищо чудно, че имаш проблеми. Я по-добре продължи да зяпаш в пода Може да ти помогне. Да. Точно така Зяпай в пода, Томас.

— Макс, за Бога! Дорфман се ухили.

— Дразня ли те?

— Винаги ме дразниш.

— Добре. Значи има надежда Не за теб, естествено, за мен. Стар съм, Томас. Надеждата има различен смисъл на моята възраст. Ти не би ме разбрал. Напоследък дори не мога да се придвижвам сам. Някой трябва да ме бута. За предпочитане хубавичка жена, но като правило красавиците не обичат да се занимават с подобни неща. И ето ме тук без хубавица, която да ме бута За разлика от теб.

Сандърс въздъхна.

— Макс, не може ли да водим обикновен разговор?

— Страхотна идея! — възкликна Дорфман. — Сигурно много ще ми хареса. Какво значи обикновен разговор?

— Не можем ли да говорим като нормални хора?

— Ако няма да те отегчи, Томас, да. Но аз се тревожа. Знаеш, че възрастните много се тревожат да не би да станат досадни.

— Макс. Какво искаше да кажеш за витража? Дорфман сви рамене.

— Исках да намекна за Мередит, разбира се. Какво друго?

— Какво по-точно за Мередит?

— Откъде да знам? — раздразни се Дорфман. — Знам само каквото си ми казвал. А ти ми разправяше, че често си ходел в командировка в Корея или Япония и когато си се връщал…

— Том, извинявай, че те прекъсвам — обади се Синди и се облегна на вратата на заседателната зала.

— О, не се извинявай — каза Макс. — Кое е това красиво създание, Томас?

— Аз съм Синди Улф, професор Дорфман — представи се тя. — Секретарка на Том съм.

— Голям късметлия е той! Синди се обърна към Сандърс.

— Много съжалявам, Том, но един от шефовете на „Кон-ли-Уайт“ е в кабинета ти и си помислих, че сигурно би искал…

— Да, да — прекъсна я Дорфман. — Трябва да иде. „Конли-Уайт“, звучи много внушително.

— Само една минутка — каза Сандърс и се обърна към Синди. — Ние с Макс тъкмо говорехме за нещо.

— Не, не, Томас — обади се Дорфман. — Просто си говорехме за старите времена. По-добре върви.

— Макс…

— Ако искаш да поговорим още и смяташ, че е важно, ела ми на гости. Аз съм в хотел „Четири сезона“. Нали знаеш къде е? Фоайето с високите тавани е страхотно. Много впечатляващо, особено за стар човек. А сега върви, Томас. — Професорът присви очи. — И остави красивата Синди при мен.

Сандърс се поколеба.

— Внимавай с него — предупреди той секретарката си. — Той е стар мръсник.

— По-голям не може да има — изкиска се Дорфман. Сандърс тръгна по коридора към кабинета си и чу професора да казва на Синди:

— А сега, красавице, те моля да ме закараш до фоайето. Долу ме чака кола По пътя, стига да нямаш нищо против, ще ти задам няколко въпросчета Във фирмата стават много интересни неща. А секретарките винаги са в течение на всичко, нали?

— Господин Сандърс! — Джим Дейли се изправи бързо, когато Сандърс влезе в кабинета. — Радвам се, че ви откриха. Двамата се здрависаха. Сандърс покани с жест Дейли да седне и се настани зад бюрото си. Не беше изненадан: от няколко дни очакваше да го посети Дейли или друг инвестиционен банкер. Хората от „Голдман, Сач“ вече разговаряха със служители на различни отдели по основните аспекти на сливането. Интересуваха се главно от общата информация — високите технологии имаха ключово значение за сливането, но банкерите не ги разбираха добре. Сандърс очакваше от Дейли да го пита за напредъка с устройството „Туинкъл“ и може би за Коридора.